— Нека да я погледна.
— Остави я — рекох аз. — Онова, което направи досега, е достатъчно. Ела тук, Богъл и я подръж, докато се кача на коня.
Възседнах коня и той постави Мира на седлото. Какво й има? — попита. В гласа му се долавяше тревога.
— Не зная — отговорих, отдалечавайки се. — Да се махаме оттук. Ако остана още малко на тази воня, ще се побъркам.
Пришпорих животното и препуснах към платото. Ансел и Богъл ме следваха отблизо.
Когато отминахме индианското селище, аз спрях при последната сянка по пътя ни, преди да започнем да пресичаме платото. Скочих на земята, като придържах Мира, и я настаних възможно най-удобно на тревата.
— Погледни я, Док — казах разтревожено, като държах топлата и ръка в своята.
Ансел се приближи и коленичи до мен. Богъл държеше юздите на конете, като пристъпваше смутено от крак на крак.
— Какво й има? — попита той. — Направете нещо. Ансел измери пулса й, повдигна клепачите й и се облегна назад.
— Прилича на транс — каза той бавно. — Трябва да я сложим да си легне колкото се може по-скоро. Нищо не мога да направя тук.
Той я погледна още веднъж и се почеса по брадата.
— Изглежда съвсем нормално. Пулсът й е добър, дишането също.
Ансел поклати глава.
— Трябва да продължим. Рискът от слънчев удар тук е много голям.
— Какво е станало? — попитах аз. — Защо изглежда така? Как би го обяснил?
Ансел се изправи.
— Не зная. Безсмислено е да говорим сега. Трябва да я заведем обратно в странноприемницата.
Вдигнах я отново.
— Мислиш ли, че ще издържи пътуването?
— Не се безпокой, човече. Казах ти, че с нея всичко е наред. Тя е в хипнотичен транс и ще се събуди след няколко часа.
Погледнах го изпитателно. Забелязах разтревожения израз в очите му и усетих тръпки на отчаяние.
— Надявам се да си прав — казах аз и му я подадох да я подържи, докато се кача на коня.
Пътуването през платото беше тежко. Горещината ни съсипваше, а отпуснатото тяло на Мира ме уморяваше, но накрая всичко свърши.
Когато пристигнахме в странноприемницата, Мира все още беше в безсъзнание. Изпълнен с безпокойство, Богъл рече:
— Може да е злобна котка, но не ми харесва да я гледам така. Неестествено е.
Докато той ми помагаше да сляза от коня, Ансел влезе в странноприемницата и извика съдържателя. Той се появи почти веднага.
— Има готова стая за нея — рече. — Донесете я, ще ви заведа дотам.
Жената на съдържателя ни очакваше в малка, тиха стаичка. Тя беше прохладна и сенчеста, а върху масата до прозореца имаше цветя. Сложих внимателно Мира на леглото.
— Погрижете се за нея — казах на жената. — И не се отделяйте от леглото й.
Ансел остана да помага на жената, а аз слязох долу и се присъединих към Богъл на верандата. Поръчах две големи бири и леко изтощен, седнах до него на желязната пейка.
— Мислиш ли, че ще се оправи? — попита той.
Изненадах се от загрижения тон на гласа му.
— Предполагам — отговорих.
Нямах желание за разговор.
— Не зная — добавих.
Последва пауза, после Богъл се обади:
— Какво според теб е станало в тази колиба?
Избърсах лицето и врата си с носната си кърпа.
— Не съм мислил по този въпрос — отговорих кратко, защото не ми се искаше да мисля.
Той се размърда неспокойно.
— Нали не вярваш на тези приказки за магиите, дето ги говори Док?
— Господи, не!
Той изглежда си отдъхна.
— Дали е взела рецептата за лекарството?
Бях забравил за това. Изправих се рязко. Спомних си, че на следващия ден трябваше да се погрижа за Бастино. Той щеше да пристигне от планината, за да уговорим последната сцена с отвличането. Мисълта за Мира, която лежеше горе, в малката стая, и за нейното бледо, измъчено лице, правеше отвличането невъзможно. От другата страна обаче бяха двадесет и петте хиляди долара, които трябваше да забравя, както и възможността да бъда уволнен, задето съм провалил сценария на Медокс. Струваше ми се, че изведнъж съм се забъркал в хубава каша. Преди да успея да помисля по въпроса, Ансел слезе долу.
— Как е тя? — попитах аз, ставайки бързо.
— Няма нищо тревожно — отговори той, като седна.
Ансел щракна с пръсти на малкото мексиканско момиче, което изпълняваше ролята на сервитьорка.
— След два часа ще е наред, вече започва да се съвзема — добави той. После поклати глава и рече:
— Не мога да разбера как е умрял Куитъл? Дали е бил ранен или е било нещо друго?
Направих гримаса.
— Не искам дори да си спомням за него — казах аз. — Кога ли е умрял?
— Не зная. При тази горещина, без проветрение, не е нужно да е минало много време.