— Даваш ли си сметка, че това може да е засегнало разсъдъка й? — попитах изведнъж. — Толкова бели направихме на това момиче. Имаше нещо гадно в тази колиба. Кълна се, че когато надзърнах в стаята, където лежеше, там имаше някой.
— Не е мъчно да си въобрази човек подобно нещо на светлината на кибритена клечка — рече внимателно Ансел. — Аз погледнах, Мира беше сама. Нямаше място, където да се скрие който и да е.
— Не мога да го обясня, само ти казвам — отговорих ядосано. — Има нещо, което не ми харесва в цялата работа и знаеш ли какво е? Чувствам, че се намесване в неща, които не разбираме.
Мексиканчето донесе бирата на Ансел и той отпи голяма глътка.
— Ти си изтощен — рече той. — В нищо не се намесваме. Няма за какво да говорим.
Погледнах го, но Ансел избегна погледа ми.
— Лъжеш, Док — казах спокойно. — И ти си толкова уплашен, колкото и аз, но нямаш куража да си го признаеш. В тази колиба е станало нещо, което е убило стария индианец. Освободена е някаква зла сила. Чувствах я след себе си по целия път през платото. Сякаш някой искаше да отнеме Мира от мен. Нечии ръце сякаш се опитваха да я свалят от седлото.
Богъл изпусна чашата си.
— Какво искаш да кажеш?
Дишаше тежко, а очите му щяха да изхвръкнат.
— Бих искал да разбера — отговорих аз и блъснах стола си назад. — Качвам се горе да я видя.
Намерих Мира да лежи в леглото. Точно над главата й се въртеше малък електрически вентилатор, а завесите закриваха прозорците от следобедното слънце. Издърпах един стол. Когато седнах, тя отвори очи и примигна лениво.
— Здравей — казах й аз.
Тя повдигна учудено вежди, изправи глава и ме погледна.
— Здравей — отговори. — Какво правиш тук?
— О, само надзърнах — рекох аз, като й се усмихнах. — Добре ли си?
Тя смъкна чаршафа надолу и се изправи на лакти. Носеше пижама на Ансел, която й беше доста голяма.
— Да не би да съм болна? — попита тя.
После забеляза пижамата.
— Какво, по дяволите?…
Учуденият й израз се смени с тревога.
— Как съм се озовала в тези дрехи? Какво се е случило? — продължи тя.
— Не се вълнувай — отговорих аз. — В странноприемницата си. Ние дойдохме и те взехме от Куинтъл. Спомняш ли си за него?
— Естествено. Защо сте ме взели? Защо не съм се събудила? — Тя прекара пръсти през косите си. — Какво е станало? Не стой като уморена сардина. Кажи ми.
— Намерихме те заспала и не можахме да те събудим, затова просто те донесохме — отвърнах аз.
— Не сте могли да ме събудите?
— Защо не ми разкажеш какво се е случило — попитах аз. — Тогава ще знаем какво да правим.
Тя се намръщи.
— Нищо не ми се е случило. Така мисля, поне.
Мира притисна с пръсти клепачите си и се намръщи.
— Знаеш ли, наистина не помня, не е ли глупаво? Старият индианец доста ме изплаши. Той хареса фокусите ми. О-о, изнесох му шоуто на живота си. Никога не съм била по-добра. Иска ми се да беше видял лицето му. Имах страхотен успех. После той ме заведе в каменната постройка. Мислех, че Док и Богъл идват след нас, но повече не ги видях. Той ме остави и бях много самотна. Никак не ми харесваше наистина, особено когато стана тъмно. Легнах на нещо като легло и съм заспала. Не си спомням нищо повече.
Почувствах как малка вадичка пот се стича в яката ми и избърсах врата си.
— Какво се случи на другия ден? — попитах я аз.
— Искаш да кажеш днес? Казах ти вече. Заспах и ето ме тук.
— Разбирам. Не си спомняш нищо, нали?
Тя поклати глава.
— Нищо не се е случило — повтори тя намръщено — Просто заспах.
— И си спала два дни — казах аз, като я наблюдавах.
— Два дни ли? Ти си луд!
После, като забеляза погледа ми, тя продължи:
— Не се шегуваш, нали?
— Не, не се шегувам — отговорих аз.
Тя се засмя.
— Може да съм била уморена, сега се чувствам някак отслабнала. Ще ме оставиш ли за малко? Искам да помисля, а после ще хапна нещо.
Аз се изправих.
— Разбира се — рекох. — И бъди разумна.
Когато слязох долу, Ансел и Богъл ме изгледаха с тревога.
— Положението е лошо — казах. — Тя не си спомня нищо.
— Да не искаш да кажеш, че е спала през цялото време? — попита Ансел. — А какво става с лекарството срещу змийско ухапване?
— О, стига си задавал въпроси — отвърнах ядосано и отидох в кухнята да поръчам нещо за ядене на Мира.
Когато яденето беше готово, Богъл ме пресрещна в коридора, когато излизах от кухнята с табла в ръце.
— Може ли аз да й я занеса горе? — попита той, като ми се мръщеше свирепо.
— Ти?
Едва не изпуснах таблата.
— А защо не аз? — каза ядосано той. — Вие двамата с Док бяхте горе, нали? Защо и аз да не мога да хвърля един поглед?