— Не е лошо момичето, нали? — ухилих му се аз.
— Лошо? — Богъл измъкна таблата от ръцете ми. — Не това е точната дума за случая.
Все пак се изкачи на пръсти по стълбите, сякаш бяха от хартия.
Когато влизах в столовата, отгоре внезапно се чу див рев и звук от строшен порцелан. Двамата с Док се спогледахме тревожно и хукнахме нагоре по стълбите. Богъл се зададе залитащ по коридора, с побеляло лице и изцъклен поглед. Опита се да мине покрай нас, но аз го хванах и го завъртях.
— Какво, по дяволите, става? — попитах, като го раздрусах.
— Не влизайте там.
Той трепереше, а по дебелото му лице се стичаше пот.
— Тя се носи из стаята и се издига чак до тавана.
И като ме избута встрани, той продължи лудия си бяг.
— Той се е побъркал — казах аз, като го гледах. — Какво значи, че тя се носи из стаята?
Ансел не отговори нищо, но по погледа му личеше, че е уплашен.
Глава седма
— Била съм плувала из въздуха — произнесе презрително Мира. — Що за глупост е това?
Беше се изтегнала с вдигнати крака на сламения стол. Все още изглеждаше бледа, но в очите й проблясваха искри и аз се радвах, че ги виждам. Слънцето бе залязло зад планината и верандата беше тиха и спокойна в избледняващата светлина. Пожълтелите листа на високите кипариси шумоляха от прохладния вятър и площадът бе пуст. Двамата с Ансел се излежавахме мързеливо на столовете си близо до Мира, а Богъл седеше на масата и галеше в ръцете си полупразна бутилка с уиски.
— Пиенето ще провали Самюел — обади се Мира. — Неговият делириум не е като на обикновените, почтени граждани. Трябва да е нещо по-различно и затова вместо розови змии, той вижда носещи се из въздуха жени.
Погледнах към Богъл. Той ме безпокоеше. Така както седеше вцепенен и непрекъснато се наливаше с уиски, приличаше на човек, страдащ от продължително и тежко заболяване. Не преставаше да клати глава и да си мърмори под нос. От време на време един мускул на брадата му потреперваше, а очите му премигваха конвулсивно.
— Почакай малко — обадих се аз. — Той сигурно е видял нещо, което го е разстроило толкова. Един мъж не рухва просто така, без причина.
— Ф-и-у! — отсече Мира. — Демонстрира темперамент. Вие нахълтахте две минути след като той изскочи от стаята и не ме намерихте да се нося из въздуха, нали?
— Ако те бях видял, нямаше да съм тук сега — ухилих се аз. — Щях да бягам някъде в пустинята.
— Виждаш ли? — каза Мира. — Той има халюцинации.
— Може би ще ни разкажеш още веднъж какво видя, Сам? — попита го внимателно Ансел.
Богъл потрепери и си наля ново питие.
— Само при мисълта за това ми се завива свят — отговори той с прегракнал глас.
— Не бива да се тревожиш — каза му Мира. — Вече си постигнал максимума. Все пак, дори лудостта има предел.
Богъл сви юмруци и се обърна с лице към нас.
— Не ми пука какво говорите, простаци — озъби се той. — Аз вярвам на собствените си зъркели. Когато влязох в стаята, тя си лежеше в кревата. Дори не успях да я попитам как е, когато се издигна във въздуха с чаршафа върху себе си и се възнесе до тавана. Лежеше опъната като струна.
Ние се спогледахме помежду си.
— Просто се издигна над кревата, а? — попитах аз. — Виждал ли си преди някой друг да прави същото?
Богъл поклати отрицателно глава.
— Не — отговори направо, — не съм, и нещо повече даже, не искам и да виждам отново.
Ансел ми каза тихо:
— Слънчев удар.
Аз кимнах.
— Хей, приятел — обърнах се към Богъл, — прекарахме доста тежък ден. Защо не си легнеш? Утре ще си много добре.
Той изпъшка.
— Мислиш ли, че някога ще мога да заспя отново — рече той, като отново си сипа уиски.
Мира свали краката си на земята и се изправи. Носеше тъмносиня блуза и сиви фланелени панталони, които наистина стояха много добре на дребната й, стегната фигура. Тя се приближи до Богъл и взе бутилката.
— Ставай — заповяда му тя. — Върви да си легнеш, или ще ти покажа нещо повече от летене във въздуха.
Богъл отскочи от нея.
— Не се приближавай до мен — рече той ужасено.
— Остави го — намеси се Ансел. — Струва ми се, че той реагира със закъснение на шока.
Мира се поколеба малко, после се отправи към стола си, отнасяйки уискито. Когато минаваше покрай мен, аз измъкнах бутилката от ръцете й.
— Останалото е за мен — казах и отпих голяма глътка от шишето.
Мира отново седна.
— Пак сме там, откъдето тръгнахме — отбеляза тя. — Изгубихме почти цял час да слушаме брътвежите на Самюел за летящи жени.
— Да — съгласих се аз. — До никъде не стигнахме.
— Това, което искам да знам, е, какво се е случило в онази колиба? — рече Ансел, като седна изправен на стола си. — Даде ли ти нещо Куинтъл, или не?