— Разбира се, че не — отвърна Мира. — Колко пъти да ви повтарям? Той ме остави в колибата и аз заспах. Не си спомням нищо.
— Това е положението — рекох аз мрачно. — Можеш да кажеш сбогом на лекарството си. Сега, след като Куинтъл е мъртъв, никой няма да го притежава.
— Така изглежда — съгласи се Ансел. — И все пак… защо той беше с нея в колибата? Когато е заспала, тя е била сама, но ние го намерихме вътре, когато влязохме в стаята. Тук се крие нещо.
Той почеса брадата си, гледайки въпросително Мира.
— Чувстваш ли някаква разлика у себе си? — попита внимателно той.
— В смисъл, дали ми се иска да летя или нещо друго от този род? — попита язвително Мира. — И ти ли започваш да се смахваш?
— Възможно е онова, което казва Богъл, да не са празни приказки — продължи Ансел. — Може да е било така, както разказва.
— Мили Боже! И двамата плачат за усмирителни ризи.
Погледнах тревожно Ансел.
— Да не си открил нещо?
Преди да успее да ми отговори, тишината бе нарушена от група ездачи, които се изсипаха на площада сред облаци от прах.
— Какво е това? — попита Мира, като погледна през рамо към тъмната група. — Родео ли?…
Изправих се разтревожен. Един от ездачите беше невероятно висок и дебел. Това ми стигаше.
— Бързо, Док, влез вътре и се обади на Федералните войски — наредих аз. — Тези момчета са бандити.
Ансел застина тревожно.
— Какво искаш да кажеш? — попита той, седейки неподвижно като парализиран заек.
— О’кей, о’кей, остани си на мястото. Те ни видяха вече.
Мира ме погледна невъзмутимо.
— За какво говориш?
— За осите, миличка — отговорих мрачно и тя преглътна бързо.
От групата, състояща се от шестнадесет мъже, се отделиха трима и се насочиха към верандата. Другите останаха при конете, като ни наблюдаваха. Единият от тримата беше изключително висок и шишкав. Той вървеше пред другите и когато започна да се изкачва по стъпалата, те заскърцаха под тежестта му. Беше дебелият ни познат от разходката в планината. Той седеше под лампата и ни наблюдаваше със зло изражение на мазното си, тъмно лице. По-точно, той гледаше Мира. После извади копринена носна кърпа и издуха носа си, като не откъсваше погледа си от нея. Тя го изгледа отгоре надолу. В никакъв случай не беше разтревожена от повторната им среща.
— Не сме ли срещали това дебело момче преди? — попита тя.
Дебелакът се приближи, докато приятелите му останаха в сянката.
Усетил внезапно, че атмосферата става враждебна, Богъл реши да се изяви.
— Търсиш ли някого, приятел? — попита той.
Дебелакът затършува в джоба си.
— Някъде тук имам едно прелюбопитно съобщение — каза той. — Къде ли съм го пъхнал? — И той продължи да рови, като се мръщеше леко.
— Потърси в шкембето си — обади се Мира, като запали цигара и метна клечката в тъмното.
Потупах я по ръката.
— Имаш ли нещо против да млъкнеш за малко? — рекох умолително. — Не искам кой знае какво в тези кризисни дни.
Дебелият извади смачкан вестник и го заизглажда с грамадните си ръце. Той се взря в него, после в Мира. Лицето му просветна и мъжът наистина се засмя. Това не ме успокои. Знаете как ще се почувствате, ако срещнете змия и тя ви се усмихне? Това хич няма да ви вдъхне сигурност.
— Да — каза той. — Ето го. Много интересно, наистина много интересно.
— Изглежда е щастлив да си говори сам — обяви Мира като се прозина. — Не мислите ли, че можем да си легнем?
— Имам тайното подозрение, че много скоро ще бъдем въвлечени в този монолог — казах безпомощно. — Трябва да сме много предпазливи.
Богъл присви очи към дебелака, промърмори нещо и отпусна мускулите си.
— Не разбирам кой е този мъж, все пак?
— Аз съм Пабло — отговори онзи, отправяйки лукав поглед към Мира. — Вие сте чужденци в тази страна и не ме познавате.
Ансел подскочи като ужилен.
— Пабло — повтори Мира. — Звучи като нещо, което трябва да изчистиш от гърдите си.
Дебелият мъж се усмихна отново.
— Малкият мъж изглежда е чувал за мен, нали, сеньор?
И аз бях чувал за него и съчувствах на Ансел, когато отговори „Да“ с тих глас.
— Тогава обясни на приятелите си кой съм — продължи Пабло. — Кажи им, че Панчо Вила и Залата спряха там, откъдето аз започнах. Разкажи им за укрепленията ми в планината и за мъжете, които съм зазидал в стените им, за готините момчета, които командвам и за влаковете, които сме вдигнали във въздуха. Хайде, сеньор, да не би да си глътна езика?
Ансел ни погледна и кимна с глава.
— Така е — каза той нервно.
— Ако Самюел посвири на хармоника, ще му организираме цивилизовано посрещане — рече безгрижно Мира. — Ще го наградим със знаменце и плетена торба, в която да носи глупавата си шапка, а после, ако сме късметлии, ще си легнем.