Чувствах, че Мира не ни е особено полезна. Пабло си играеше с носната кърпа.
— Това е Мира Шамуей… Това ти беше името, нали?
— Най-после известна — каза Мира леко изненадана.
— Как сте доктор Ливингстън?
— А вие сте сеньор Милън?
Богъл се изправи.
— Аз съм Сам Богъл, приятно ми е да се запознаем — представи се той.
— Затваряй си устата, куче, или ще ти отрежа езика — сряза го Пабло.
Очите му пронизваха Богъл.
Той го зяпна с отворена уста.
— Е, аз ще… — рече Богъл, като се задъхваше.
Ритнах го под масата по пищяла и му казах да се успокои.
Пабло се приближи, изтегли един стол и седна до Мира. Движеше се много грациозно за габаритите си. Тя се отдръпна.
— Имаме много неща, за които да си говорим — каза той и се присегна към каната с вино на масата. После наля червено вино в чашата на Мира и я вдигна към светлината на лампата.
— Има следи от красивите ти устни — рече той, усмихвайки се към нея. — Целувките ти могат да бъдат опасни.
И той избухна в бурен смях.
— Внимавай да не ти се пръсне корсета — каза с тревога Мира.
Пабло счупи чашата в ръката си. Вино и парчета стъкло се пръснаха по масата. Богъл понечи да се изправи, но аз го дръпнах обратно. Бих напляскал Мира. Тя или беше най-тъпата от всички блондинки, или имаше повече кураж от нас тримата заедно. Независимо кое от двете беше вярно, Мира утежняваше положението на всички ни.
Мъжете на площада пристъпиха напред и неколцина се хванаха за пищовите си. Пабло избърса ръка с носната си кърпа и погледна с интерес порязаната си длан.
— Беше невнимателно от моя страна — рече той, като гледаше към Мира.
— Не се извинявай — отговори тя. — Имах един братовчед, който също не беше с всичкия си. Трябваше да се храни от метални съдове. Смея да кажа, че на умерена цена бих могла да уредя същото и за теб.
— Когато някоя от моите жени се държи нахално, аз я завързвам и я оставям в някой мравуняк на слънце — каза замечтано Пабло.
Мира се извърна и го погледна в лицето.
— Но аз не съм ти жена, дебелако. Можеш да си прибереш бандитите и да си направиш кренвирши от тях.
Аз се обадих бързо.
— Не й обръщай внимание. Има странно чувство за хумор.
Пабло нави кърпата около ръката си.
— Много интересен хумор. Ако моя жена се осмели да говори така, бих й отрязал езика. Ще изгуби чувството си за хумор много скоро.
Почувствах, че е време да се намеся по-активно в разговора.
— Кажете ми, сеньор, има ли нещо определено, за което искате да си говорите с нас? — попитах, като му предложих цигара.
— Да, нещо много важно — отговори той, отказвайки цигарата.
После вдигна вестника, който беше изпуснал на пода, и аз познах „Рикордър“.
— Ще разберете защо се интересувам от сеньоритата — каза той и разгъна вестника на масата.
Знаех какво следва и въпреки това не смеех да погледна гръмките заглавия на първата страница. По някакъв начин този главорез се беше сдобил с броя, съдържащ историята на Медокс за похитената блондинка. Имаше голяма снимка на Мира и обявлението за наградата от двадесет и пет хиляди долара, публикувано с най-едрия от всички шрифтове.
Братле, помислих си, къде ти беше акъла да се забъркваш в тази работа?
Мира грабна вестника, преди да успея да я спра, а Ансел и Богъл се скупчиха около нея.
— Много добра прилика са постигнали на снимката — забелязах безгрижно. — Винаги съм мислил, че „Рикордър“ не заслужава доверие в това отношение, но повече няма да се повтори. Отвлечена от бандити, наистина. Това е смешно.
Мира ме погледна над вестника. Очите и нямаха приятен израз.
— Наистина ли — изрече през зъби тя. — Ще умра от смях.
Настъпи продължителна тишина, докато тримата прочетоха историята, после Мира затвори вестника и го остави на масата.
— Двадесет и пет хиляди долара — рече тя благо. — И аз се канех да си говоря с теб на малко име!
— Има още нещо — обади се Пабло, като човъркаше едрите си бели зъби с нокътя на палеца. — В планината живее един мъж на име Бастино. Той ми е добър приятел. Разказа ми, че е трябвало да отвлече тази млада жена. Било уредено, сеньор Милън да я спаси по-късно. Но сеньор Милън не му казал нищо за откупа. Плаща му само триста долара и Бастино е огорчен от това. Той дойде при мен и ми показа вестника. Реших, че трябва да направя нещо.
Сетне размаха дебелата си ръка и добави:
— И ето ме тук.
Мира погледна към мен.
— Какво чудесно малко змийче се оказа — изрече с ужасяващо самообладание тя. — Трябва да ми кажеш кога са се оженили родителите ти. Ще им изпратя венец.