Дори Ансел ме гледаше с болка.
Разкопчах яката на ризата си, която заплашваше да ме удуши и казах бързо:
— Всичко това е грешка. Ако ме оставите, ще ви обясня…
— Няма нищо за обясняване — намеси се Пабло. — Сега е мой ред да говоря.
Мира се извъртя разярена към него.
— Не си пъхай зурлата в тази работа. Имам да кажа нещо на тази двулична, лукава, гърмяща змия.
— Нека не се караме — прекъснах я бързо. — Нямаше да ти се случи нищо лошо. Пазех наградата като изненада за теб. Помисли само колко много пари са и колко приятно щеше да бъде да ги харчиш.
— Аз мисля — рече Мира, удряйки по масата. — Мисля какво ще направя с теб.
Ансел се намеси.
— А ние? — попита той. — Ние също не сме предвидени.
Аз станах.
— Започва да става жалко. Аз се опитвам да дам на американските читатели една истинска епична история, а единственото, което правите вие, е да се джафкате за пари.
— Значи наградата не те интересува? — попита усмихнато Мира. — Искаш само да напишеш епична история за чудесните американски читатели?
— Така е — отговорих аз. — Защо да се тревожа за такава дреболия, като двадесет и пет хиляди долара? Аз съм журналист.
— Една минута — обади се Пабло. — Не съм свършил още. Сега взимам сеньоритата. Сеньор Милън пише за отвличането. После ще обсъдим наградата.
И четиримата зяпнахме.
— Ти взимаш сеньоритата? — изрекох аз, като изведнъж си дадох сметка в какво сме се забъркали.
— Естествено — отговори Пабло, усмихвайки се на Мира. — Във вестника се съобщава, че тя е отвлечена. Значи аз я отвличам. Ще я задържа за откуп. Ще поискам петдесет хиляди и вие ще ги платите. Ако много се бавите, ще ви изпратя лявото й ухо. После, ако не получа парите, ще ви изпращам всеки ден по един пръст.
Мира пребледня.
— Ще стане вълнуващо заглавие за вашия парцал — каза ми тя. — „Сделка с високи ставки“ или „Блондинка, изпращана по пощата на парче“.
— Мисля, че няма да направиш добре, ако постъпиш така. Това би означавало посегателство на американски гражданин. Може да изпратим войници, както преди няколко години, когато гониха Панчо в планините — обадих се аз.
Пабло се разсмя.
— Тръгвам вече.
Той се пресегна и хвана ръката на Мира в огромната си лапа. Тя се извъртя.
— Махни си мръсната лапа! За какъв се мислиш? Не можеш да ме уплашиш, тлъст кренвирш такъв! — избухна Мира.
Пабло се залюля от смях.
— Какъв темперамент — възкликна той и я удари през лицето с опакото на ръката си. Мира и столът, върху който седеше, се прекатуриха и тя се просна на земята.
Двамата мексиканци, които до този момент стояха в сянката, извадиха револверите си и пристъпиха напред.
— Не мърдай — ми каза единият.
Другият заплаши Ансел и Богъл, които седяха втрещени след падането на Мира.
Усетих, че ми причернява пред очите и без да обръщам внимание на човека с револвера, се надвесих над Мира. Пабло ме удари отзад по врата с каната за вино. То се разля и опръска блузата на Мира. Изведнъж се оказах на четири крака, а в главата ми сякаш експлодираха огнени, бели светлини. Някъде отдалече дочувах смеха на Пабло. После главата ми се избистри и аз скочих на крака.
Мира се бе вкопчила в мен.
— Ранен ли си? — попита с тревога тя.
Преди да успея да отговоря, Пабло се пресегна и я сграбчи.
— Остави го, зайчето ми — каза той и я притегли към себе си. — Когато съм тук, цялото ти внимание трябва да е върху мен.
Мира пое рязко въздух, направи бързо движение и заби юмрука си в средата на лицето му. Единият от мексиканците я ритна и тя се просна върху дървения под на верандата с трясък, който изкара въздуха от гърдите й. Пабло се изправи на крака, съскайки като змия. Ивицата одрана кожа встрани от дебелия му нос, показваше мястото, където го беше ударила Мира.
— Давай, Сам — изкрещях силно аз и двамата се хвърлихме в атака.
С рев Богъл метна масата върху по-близкия от двамата мъже, онзи, който го държеше на мушка. Револверът изгърмя и гилзата изора дълбока бразда в масата. Аз се метнах върху другия мъж, който беше ритнал Мира и преди той да успее да възвърне равновесието си, двамата се прекатурихме и почти се стоварихме отгоре й. Ансел се спотайваше в един безопасен ъгъл и по-късно ни каза, че било чудесен пердах.
Докато се опитвах да накарам моя гризер да не мърда, Пабло се надигна чевръсто от стола си и като се кискаше неудържимо, закрещя към мексиканците на площада.
— Хайде, те искат да се бием.
Сам беше приключил с единия от мъжете. Така както го беше сграбчил през кръста, той го запрати в средата на приближаващата група. Аз хванах моя човек за косите и ударих главата му в дъските. Тя изглежда беше мека, защото той угасна моментално. Изправих се и чух вика на Мира. Мексиканците се изсипаха на верандата.