— Нима мислиш, че ще избягам сама? — попита разгневена Мира. — Всички сме заедно в кюпа.
— Прекрасно заключително слово — казах, като си помислих, че е много мило от нейна страна. — Ще се измъкнеш и няма да се правиш на малка глупачка. Животът ти ще стане ад, ако започнат. Освен това, кой мислиш, че ще плати петдесет хиляди долара за теб.
— Така значи, дърво такова — рече гневно Мира. — Няма ли да платиш тези пари за мен?
— Внимавай зад теб — извиках и се опитах да се изправя на крака.
Загубил търпение, Пабло идваше към нас със скоростта на експресен влак. Той сграбчи Мира, преди тя да успее да мръдне.
— Край на приказките — каза той, като я раздруса. — Тръгваме!
— Махай си ръцете от мен! — кресна побесняла от гняв Мира. — Чу ли ме? Скрий се в кожата си, тлъст кренвирш такъв!
Тогава стана нещо невероятно. Внезапно се появи облак бял пушек, който обхвана Пабло и когато димът се разсея, него го нямаше. Наблюдавах през цялото време. Пабло не беше избягал в къщата, нито се беше скрил в сенките, просто се беше разтворил в пушека. Бе най-ужасяващото нещо, което съм виждал някога.
Мира отскочи със слаб вик, завъртя се на пети и побягна към мен. Държах я здраво, докато облакът се разсея в тъмнината.
Трябваше да видите онези мексиканци. Те ни хвърлиха един поглед и се втурнаха към конете си. Какво бягство беше само! В лудата си паника да напуснат по-бързо верандата, по-едрите тъпчеха по-дребните. След пет минути и мексиканците, и конете им бяха извън Оризаба. Площадът опустя.
— Какво беше това? — попитах аз, като притисках силно Мира.
Независимо от уплахата, харесваше ми да я притискам до себе си. Тя беше от момичетата, създадени да бъдат притискани, и аз го правех прекрасно.
— Какво стана? — добавих аз.
Естествено, и Богъл беше видял всичко.
— Не мога да издържам повече — изстена той, удряйки с юмрук по пода. — Първо тя лети във въздуха, а сега той изчезва сред пушек. Казвам ви, не мога да издържам вече. Ставам ку-ку! Махнете ме оттук. Искам да си отида у дома!
— Тишина! — извика Ансел, появявайки се от ъгъла. — Спри да вдигаш шум!
Той се приближи до нас с Мира и каза с тих глас:
— Видях всичко. Сега повярвахте ли в магиите? Той просто изчезна в пушека. И двамата го видяхте, нали?
Ансел погледна въпросително към Мира.
— Как го направи?
Мира потрепери.
— Направила съм го? Нали не се опитваш да ми прикачиш това? — попита тя.
— Естествено, че ти го направи — отговори рязко Ансел. — Подозрях нещо, когато Сам каза, че те е видял да летиш. Ти си станала една от посветените в Нагейл, не разбираш ли? Куинтъл ти е предал тайните си, без да знаеш и сега ти владееш мощта на Нагейл.
С разширени от ужас очи Мира се отдръпна от него.
— Не вярвам! — извика тя.
После се обърна към мен.
— Кажи му, че е луд! Не искам да повярвам в това!
— Тогава какво стана с Пабло? — настоя Ансел. — Мъже не изчезват просто така, в дима.
— Може да се е скрил някъде — казах аз, като се огледах, макар да знаех, че само си губя времето.
Изведнъж видях на земята нещо и пристъпих напред.
— Какво е това? — възкликнах аз.
Под масата лежеше най-дългият и апетитен кренвирш, който бях виждал. Вдигнах го и попитах:
— Откъде, по дяволите, се появи това?
Мира му хвърли един поглед, изстена и припадна в краката ми.
Ансел се вкопчи в ръката ми.
— Не я ли чу какво каза? — изрече той с мъка, сочейки кренвирша с треперещ пръст. — Това е Пабло. Онова, което е останало от него.
Изпуснах кренвирша на земята, сякаш ме беше ухапал.
— Аз ли се побърквам, или ти? — попитах.
— Тя му каза да се скрие в обвивката си на кренвирш, — изкрещя пронизително Ансел, с изцъклени от ужас очи. — Тя може да го направи!
— Ти си луд! — казах аз, отстъпвайки назад. — Такива неща не стават.
Богъл се приближи несигурно и зяпна Ансел.
— Какво си се разкрещял, дявол да го вземе? — попита той.
После погледна надолу към Мира и добави:
— Какво си мисли, че прави тя?
Прехвърлих вниманието си от кренвирша на Мира.
— Ще я внеса вътре — казах аз, вдигнах я и я занесох в стаята.
Когато я сложих на дивана, повиках Док.
— Ела да ми помогнеш.
Ансел влезе пребледнял и треперещ.
— Не мога да повярвам! Това е най-фантастичното…
— О-о, затвори си устата! — казах грубо. — Ще имаме достатъчно време за приказки, след като се погрижим за нея. Независимо от всичко, бяхме дяволски натясно, преди да се случи това. Би трябвало да сме й благодарни.
Мина известно време, преди Мира да се свести. Най-сетне тя отвори очи и премигна нещастно към мен.
— Сънувах ужасен сън — рече тя сънено. — Толкова ужасен сън.