Как стояха нещата с Мира? Не можех да си представя, че аз или Ансел сме в състояние да я убедим в каквото и да е против нейната воля. Във всеки случай трябваше да внимавам през цялото време, за да не я ядосам. Щеше да е трудно. С нея и досега не беше лесно, но с мощта, която притежаваше сега, щеше да бъде същинска напаст.
Изби ме студена пот, като си помислих за Пабло. Историята му никога нямаше да види бял свят. Не съществуваха доказателства и никой нямаше да повярва. Само да намекнех на Медокс какво се беше случило, и той щеше да ме изпрати в лудница. Не бих го обвинявал за това. Така че трябваше да се откажа от епизода с Пабло.
Също така трябваше да се намери нов подход към версията за отвличането. Как да се направи така, че и Медокс, и Мира да бъдат щастливи едновременно. Не беше просто. Нещата се усложняваха заради наградата от двадесет и пет хиляди долара. Със съжаление констатирах, че аз едва ли ще получа нещо от нея. Доколкото познавах Мира, бях сигурен, че тя ще вземе всичко. Знаех, че няма да оспорвам. Какво са двадесет и пет хиляди пред възможността да бъдеш превърнат в хамбургер или пилешка кълка? Прекарах пръсти през косата си. Свят ми се завиваше от подобни мисли. За момент ми мина през главата да стана, тихичко да си събера багажа и да се измъкна към Мексико Сити. Щях да загубя работата си, но поне щях да се отърва от тази бъркотия. Идеята бе много изкусителна.
Чу се леко потропване на вратата и вътре влезе Мира. Беше облечена в оранжева пижама и аленочервен халат. Както седеше огряна от меката светлина, със снопчета слънчеви зайчета в косите, си помислих, че тя е най-хубавото нещо, което бях виждал от доста време насам. Мира затвори внимателно вратата и се облегна на нея. Погледнахме се, сякаш се срещахме за първи път и аз осъзнах, че чувствата ми към нея са се променили. Преди тя беше субект, за когото пишех. Но сега, като гледах огромните й, сериозни очи, слънцето в косите й и начина, по който държеше главата си, усетих трепет в сърцето си. Днес, когато всичко вече е минало и се връщам в спомените си назад, си мисля, че именно в този момент се влюбих истински в нея.
— Уплашена съм — промълви тя. — Нещо става с мен.
Изправих се на лакти.
— Ела тук — казах. — Какво се е случило?
Не ми харесваше объркания израз в очите й. Беше изгубила голяма част от самочувствието си.
— Не зная — отговори тя, като седна на края на леглото. — Чувствам… О-о, сигурно ще си помислиш, че съм луда.
— Няма — уверих я аз, като посегнах за цигара, като подадох и на нея една.
Известно време мълчахме. Облаче дим се носеше в слънчевата светлина и отвън се чуваше бърборенето на келнерите. После тя попита:
— Случилото се миналата вечер не беше сън, нали?
Поклатих отрицателно глава.
— Не.
— Надявах се, че е било. Иска ми се всичко да е сън, толкова е страшно.
— Не мога да те уверявам, че няма нищо страшно във всичко това — рекох аз. — Онова, което мога да кажа е, че съжалявам задето те забъркахме в тази каша.
— Опитвах се да си спомня какво е станало — продължи тя. — Комбинирах отделни отрязъци, но все още нищо смислено не се получава. Спомням си по-ясно стария индианец и как двамата седяхме в малката колиба. Не говорехме, четяхме мислите си. Беше ужасно. Не можех да го лъжа, разбираш ли? Не е като да говориш. Просто не биваше да мисля за нищо, когато усетех, че той узнава прекалено много за мен. Все още не зная доколко съм успяла. Дълго време си говорехме чрез мислите си. Разказа ми много неща, зная го, но не мога да си ги спомня. Даде ми да пия някаква ужасна течност и когато я изгълтах, видях от ъгъла на колибата да се издига черен дим. Беше много страшно. Нямаше огън или нещо подобно, само черният дим, от който се образува някаква сянка. Тогава си помислих, че е сянката на жена, но в колибата беше тъмно и не можех да съм сигурна. През цялото време, докато си говорехме, сянката стоеше там, полюшвайки се до мен.
Запалих нова цигара. Усещах, че няма какво да кажа, затова просто лежах и слушах.
— Сянката беше зад Пабло, точно преди да се случи онова вчера — потрепери тя. — Страхувам се дори да помисля за каквото и да е, да не би да стане нещо.
— Не мисли за това, дете — казах аз, като се протегнах и я дръпнах към себе си. Обгърнах я с ръка, а тя облегна глава на рамото ми. Харесвах мириса на косата и близо до лицето си.
— Но има още нещо — продължи тя със слаб глас.
Чудех се какво още можеше да последва.
— Разкажи ми — помолих я аз.
— Не мисля, че ще разбереш — отговори с неохота тя. — Аз самата не го разбирам. Миналата вечер, когато си легнах, с мен се случи нещо. Струва ми се, че видях някакъв неясен силует да се надига от леглото ми и да излиза от стаята. Той… той сякаш се отдели от мен. Приличаше на мен и когато си отиде, се почувствах другояче.