— Сънувала си — казах й аз, като я потупах по рамото. — Толкова неща ти се случиха, че е естествено да имаш кошмари.
— Но аз се чувствах другояче — повтори тя. — О, Рос, какво става с мен?
— Как така другояче? — попитах аз, като се обърнах така, че да виждам разтревожените й очи. — Не се паникьосвай, дете. Какво искаш да кажеш с това другояче?
— О, по-лека, по-щастлива — сякаш са измили душата ми и съм станала по-чиста, О-о, не зная как да ти го обясня.
— Е, ако се чувстваш по-щастлива, защо се тревожиш? — успокоих я аз и я целунах.
Тя се отдръпна бързо.
— Ако не ме слушаш внимателно, ще си отида — рече сурово.
— Но аз те слушам — казах с устни до косата й.
Тя се отдалечи.
— Не е вярно — възрази тя. — Искам всичко това да не беше се случвало.
— Почакай да вземеш наградата — казах аз. — Тогава ще мислиш по друг начин.
— Но аз не я искам — отвърна настойчиво тя. — Това е още нещо, което не разбирам. Вчера бях бясна заради теб, но сега — е, просто не я искам. Мога да се оправя и без нея и после, не е честно наистина…
Това ме шокира. Нещо се беше случило с нея.
— Не е честно? — повторих глупаво. — Що за идея?
— Знаеш го толкова добре, колкото и аз — рече нетърпеливо тя. — Аз не съм била спасявана и ти нямаш право да искаш тази награда.
— Това е прекалено за мен — казах и легнах назад. — И да го чуя от теб, страхотно е!
Точно тогава Богъл отвори вратата на верандата и пъхна главата си вътре.
— Не ми обръщайте внимание, ако сте заети — рече той и погледна мечтателно към Мира. — Не искам да съм сам тази сутрин.
— Влез, Сам — поканих го аз с уморен вид. — Ако имаш приятели, доведи и тях. Винаги мисля по-добре, когато стаята е пълна с хора.
— Само двамата с Уиски сме — отговори Богъл, влизайки вътре, следван от овчарското куче. — Уиски се привърза към мен.
Двамата с Мира гледахме смутени кучето. То някак разсеяно тракна със зъби и легна до кревата. Погледна ни със сънливо високомерие и сложи глава върху обувката на Богъл.
— Уиски? — повторих аз. — Това ли е името му?
— Аз го кръстих така — отговори Богъл. — Изглежда на него му харесва, а и за мен ще бъде трудно да забравя такова име. Хубаво куче е, нали?
— Не зная — казах аз, изпитвайки неясни чувства. — Сигурно е така. Не мога да забравя, че то изяде Пабло. Това много ме потиска.
Богъл се усмихна с насмешка.
— Изяло Пабло? Ти си ку-ку! То изяде един кренвирш. Вие двамата с Док трябва да си продухате ушите!
Помислих си, че ако това бе достатъчно, всичко щеше да е абсурдно просто.
— Няма значение, Сам. Не си само ти, дето не вярва — казах аз.
Докато говорех, Уиски се обърна по гръб и прибра краката си до гърдите като рак. Опашката му се изправи и той заспа.
Мира рече тихо:
— Не ми харесва позата на това куче. Има нещо неестествено.
— Не бих казал — отговорих аз, като придърпах завивката по-високо. — Но действа малко потискащо, ако това е, което искаш да кажеш.
Богъл раздалечи краката на Уиски внимателно и го обърна настрани.
— Отпусни се, приятел, не можеш да си почиваш така — рече му той.
Уиски отвори едното си око и го погледна. После се обърна по гръб и отново сви крака.
— Дявол да го вземе, виждали ли сте някога такова куче? — възкликна Богъл и се засуети да изправя краката му.
Предполагам, че Уиски бе решил да не допуска подобна намеса. Той отвори рязко едното си око и погледна с хладен поглед ръцете На Богъл. После протегна носа си напред, тракна зъби със звук, наподобяващ капан за мишки. Сигурно Богъл е помислил, че ръката му е отишла. Не смееше да погледне. Седна на земята, като дишаше тежко, докато го уверих, че Уиски се е разминал на една осма от инча с ръката му. Тогава той се оттегли в далечния край на стаята, седна на един стол и загледа намръщен кучето.
— Слушай — казах му аз. — Недей да ме мислиш за необщителен. Напротив. Винаги съм бил дружелюбен. Аз съм човекът, на когото винаги се смеят, когато седне на пианото. Но точно в този момент нервите ми вече са опънати до краен предел и искам двамата с Уиски да излезете и да се разходите. Няма нужда да се отдалечавате, мога дори да ви виждам от разстояние, но не издържам повече тежкото ти дишане и трогателния вид на това куче. Така че мърдайте… и двамата?
— Всеки път, като си отвориш устата, сякаш пишеш книга — каза Богъл. — Чакам Ансел. Той ще дойде да си поговорите. Освен това, поръчах да донесат закуската горе. Взел си най-хубавата стая, нали?