— Добре, съкровище, виждаш какво е положението — обърнах се аз към Мира. — Ще трябва да отложим разговора си. Не мога да се съсредоточа, докато Уиски е с нас.
Тя стана от леглото и се протегна.
— Не мисля, че бихме стигнали до нещо — рече малко уморено тя. — Страхувам се, че приказките няма да ми помогнат.
— Закуска ли си поръчал? — попитах Богъл.
— Да — отвърна той и лицето му светна. — Яйца, плодове и кафе. Миналата вечер не ядох много. Имаше толкова приказки, викове и хора, които припадаха.
— Не искаш ли да покриеш Уиски? — попитах аз. — Наистина ми ходи по нервите.
— Може би не му е добре — каза Богъл и погледна с недоумение кучето.
— С Пабло в корема, не бих се учудил.
Уиски се изтърколи на едната си страна и ме погледна. Имаше нещо изненадващо човешко в израза на очите му.
— Съвсем прав си, стари приятелю — обади се той с дълбок, гърлест глас. — Лежи като камък в стомаха ми.
— Ето на — казах на Сам. — Знаех си, че не може да бъде добре.
После стиснах възглавницата и погледнах кучето с ужас.
Мира потисна вика си и застина вкаменена, но Богъл не се трогна особено.
— Знаеш ли, прозвуча почти така, сякаш това куче говори — казах аз малко възбудено.
— Разбира се — отговори Сам. — Какво от това? Половината нощ ми е говорило.
— Какво от това? — повторих изумен — Чувал ли си някога преди куче да говори?
— Е, не съм, но в тази страна всичко е възможно, нали? Искам да кажа, щом един папагал може да говори, защо да не може и едно мексиканско куче? Така бих го обяснил.
Изведнъж той забеляза напрегнатото ми изражение и в очите му се появи страх.
— Това не е възможно, нали? Кучетата не говорят? Това искаш да ми кажеш? Още едно от онези странни неща… летящи жени… изчезващи мъже… сега пък говорещи кучета?
— Да, нещо такова.
— Господи! И аз му говорих половината нощ!
Треперещ, Богъл се сви навътре в стола си и вдигна ръка да се защити.
— И много глупости надрънка — отсече кучето. — Между всички неграмотни, сквернословни, абсолютни тъпаци, които е трябвало да слушам, ти печелиш кокала.
Мира се обади с тих глас:
— Мисля да си тръгна. Нещо нямам настроение за закуска.
— За Бога, стой си на мястото — каза раздразнено Уиски. — Толкова гюрултия имаше в този хотел, че направиха живота ми кучешки.
— Да не би да е някой, който практикува вентрилоквизъм? — попитах с надежда, като чувствах, че всеки момент ще побягна в пустинята и доста време ще продължа да бягам. — Може би някой си прави майтап с нас?
Уиски се прозина. Имаше най-смайващата колекция от зъби, която бях виждал.
— Да се подобри постижението на майка ти ще бъде трудна задача — констатира той. — Не е нужно да се държиш като глупак, само защото се е случило така, че говоря вашия ужасен език.
— Слушай, приятелю — казах нервно. — Имаш ли нещо против да излезеш? Не че не те харесвам, но за тази сутрин ми стига. Ще се върнеш по-късно. Може би вече ще съм свикнал с идеята.
Уиски разтърси тялото си.
— В интерес на истината имам да върша нещо много важно — каза той, като се изправи на крака. — Освен това, време е вече и за собствената ми закуска.
Той се отправи към вратата. Ноктите му потропваха по излъскания под.
— Трябва да видя едно куче във връзка с един човек, ако ми простите за изтърканата фраза.
И Уиски излезе на верандата и се изгуби от погледа ни.
Настъпи продължителна тишина, докато успеем да се опомним.
— Същински кошмар, нали? — казах накрая. — Може би ще се събудим след малко и добре ще се посмеем.
— Не е — рече Богъл, избърсвайки лице с носната си кърпа. — Не бих се смял на това, дори и да беше сън.
— Предпочитам изчезващ мъж и летяща жена пред говорещо куче — казах, размишлявайки. — Мислите ли, че ще се отървем от него, ако си стегнем багажа и се измъкнем?
— Това куче иска да е с мен — рече тъжно Богъл. — Поне така ми каза миналата нощ.
— Тогава мисля, че ще е по-добре да го отведеш със себе си и да ни оставиш да скърбим за теб — намеси се Мира. — Не виждам защо трябва всички да полудяваме.
Влезе Док Ансел. Изглеждаше малко изморен, но в очите му искреше желание за битки.
— Значи сте тук — каза той. — Закуската ще пристигне всеки момент. Цяла сутрин искам да говоря с вас, трябва да обмислим действията си.
— Чу ли за говорещото куче? — попитах го аз.
Ансел седна.
— Какво куче?
— Кучето, което изяде Пабло — отговорих аз. — То се е сприятелило със Самюел.
— Много добре — Ансел ме погледна строго. — Няма нищо по-хубаво от това да имаш за компания едно добро куче. Надявам се, че не си против?