Трябва да е било прекалено силно, защото тя прелетя във въздуха и почти блъсна Ансел. С уплашен вик той се хвърли на пода. Мира се удари в стената, рикошира като топка за билярд и изсвистя над Богъл, който се сниши на стола. Изведнъж силата, която я поддържаше, сякаш изчезна и тя тупна на гърба си с трясък, от който чашите за кафе иззвънтяха.
Ансел се приближи бързо и й помогна да се изправи.
— О-о-о! Няма нищо смешно — каза Мира, куцукайки към леглото.
— Ако можеше да се видиш и ти щеше да се смееш — отвърнах аз, като избърсвах сълзите от очите си.
— Следващия път, когато летя, ще подплатя задните си части — произнесе тя с чувство и седна на леглото.
Богъл я наблюдаваше през пръсти. Щом се увери, че е седнала спокойно, той свали ръце и като преглътна шумно, рече:
— Никога повече не прави така. Подобно зрелище е нещо невероятно.
— Помисли за обувките, които съм спестила — каза Мира, щастливо усмихната. — Изживяване, което наистина си струва да изпита човек.
— Нека да помислим за сериозни неща — обадих се аз. — Не, че мога да мисля особено ясно. Това е може би най-кризисният момент в живота ми, но все пак трябва да поговорим за баща ти. Можеш ли да говориш за него, без да се надуваш?
Лицето на Мира потъмня.
— Аз съм му простила — отговори тя. — Няма нищо за обсъждане. Ще се видя с него.
— Не е нужно да се бърза толкова — рекох аз. — Първо трябва да се свържем с Пол Джудън. Той ще знае подробности. После можем да решаваме какво да правим. Ще си съберем багажа и възможно най-бързо ще заминем за Мексико Сити. Трябва да сме там тази вечер. Тогава можем да обсъдим всичко с Пол, да съставим план и да видим за какво става дума.
— Ние със Сам също идваме — заяви твърдо Ансел. — Не си въобразявай, че можеш да ни спреш.
Погледнах въпросително към Мира. Тя вдигна рамене.
— О, нямам нищо против. Предполагам, че ще е по-добре.
В този момент вратата на верандата се отвори и вътре влезе Уиски.
— Мексико Сити? — изръмжа той. — И аз идвам. Не съм бил там от кутре.
Поклатих отрицателно глава.
— Виж какво, не ме интересуват младенческите ти години. Нямаме място за теб, а и никой от нас не обича кучета. Ако ти се ходи в Мексико Сити, уреди си го сам.
Ансел гледаше кучето с възторг.
— Господи! Това е цяло състояние. Естествено, че трябва да дойде с нас.
Уиски го изгледа подозрително.
— Ако имаш някакво намерение да ме експлоатираш, откажи се — отсече той. — Аз съм против всяка форма на тежък труд. Идвам с вас, защото се уморих от кучетата в този град и промяната ще ми се отрази добре.
— Говори като истински джентълмен, нали? — каза с благоговение Богъл.
Мира тръгна към вратата.
— Мисля, че се побърквам — изрече твърдо тя.
Уиски я погледна замислено.
— Много хубаво парче! На когото се падне, ще бъде щастливо куче.
Тя му хвърли изпълнен с ужас поглед и изчезна, затръшвайки вратата зад гърба си.
Глава девета
Привечер пристигнахме в Мексико Сити и проведохме малък спор пред вратата на хотел „Плаза“. Аз настоявах да отидем незабавно при Джудън, докато Мира искаше да се настаним в хотела, да се преоблечем и да извикаме Джудън при нас. Накрая тя постигна своето.
Изсипахме се в хотела, регистрирахме се и отново имахме конфликт, този път за Уиски. Чиновникът на рецепцията категорично отказваше да го пусне в хотела, но Богъл успя да го уговори. Докато двамата спореха, Уиски започна да става неспокоен и аз се уплаших да не си отвори устата. Знаех, че ако се обади, всички ще изхвръкнем на улицата. Предполагам, че бе достатъчно умен да го разбере. Накрая решиха Богъл да получи двойна стая и да я сподели с Уиски.
В асансьора се разгоря нов спор за това кой да плати сметката. Единствената личност, ако може да се нарече така, която не се развълнува, беше Уиски. Продължавахме да се караме, докато стигнахме до третия етаж и огледахме стаите. Накрая решихме, че ще поискаме от Джудън да плати сметката. Тъй като останалите не го познаваха, бяха доволни от това решение. Аз обаче знаех, че да се изкопчат пари от Джудън беше толкова лесно, колкото и да получиш радиокоментар от тибетски глухоням на автомобилните състезания в Сантяго. Както и да е, бях уморен от спорове.
— Ще се обадя на Джудън по телефона — казах аз. — Какво ще кажете да се срещнем за вечеря долу, след половин час.
— Нека да е след един — обади се Мира. — Нямам намерение да бързам. От месеци не съм била в приличен хотел и искам да се възползвам максимално от това.
Тя се обърна към Богъл.
— За Бога, облечи се прилично, Самюел. В момента приличаш на просяк, който протяга ръка за помощ.