— Току-що си се съблякла — казах аз и вдигнах роклята.
— Откъде я взе? — попита Мира сепнато. — Прибрах всичките си дрехи, преди да си легна.
— Тъй ли? Всичко е на стола. Слушай, един от нас не е с всичкия си и това не съм аз.
Мира се измъкна от леглото и се приближи.
— Но аз не съм изваждала тези неща от багажа си, откакто сме пристигнали — рече разтревожено тя.
— О’кей — отговорих аз и оставих роклята. — Няма значение, не искам да знам къде си била тази нощ. Не е нужно да лъжеш толкова усърдно.
— Аз не лъжа! — извика гневно тя. — Ти се опитваш да ме изкараш глупачка!
— Не бих могъл да го направя — отговорих, като изведнъж се почувствах твърде уморен, за да споря. — Лягай си.
Излязох и я оставих.
Признавам, че мисълта за случилото се не ми даваше мира. Не успях да заспя и започнах да си въобразявам най-различни неща. Можех да се закълна, че човекът, изкачил се по стълбите, беше Мира. Въпреки това изглеждаше почти невъзможно да си легне и да заспи за толкова кратко време. И все пак трябваше да е направила точно това.
Защо се престори на заспала? Какво беше правила? Или казваше истината? Почти цяла нощ в главата ми се въртяха подобни мисли. Накрая все пак заспах.
На другата сутрин, докато се бръснех, в стаята влезе Док Ансел. Поздравих го, докато прекарвах електрическата самобръсначка по брадата си. Той седна на края на леглото и каза:
— Мислих много и някои неща ме тревожат.
— Какви неща?
— Това момиче от снимката — произнесе бавно Ансел, — как си обясняваш абсолютната му прилика с Мира?
Избрах си една вратовръзка и отидох до огледалото.
— Не мога да я обясня.
— Там е работата. Тя няма близначка. Не можеш да ме накараш да повярвам, че друго момиче, което не й е роднина, може да прилича толкова на нея.
— Да, но точно това е станало — казах аз. — Може Шамуей да е намерил някоя актриса, която да се е дегизирала като нея. Тип като него би направил всичко за такава сума.
Ансел поклати отрицателно глава.
— Мисля, че работата е по-дълбока. Не казвам, че не си налучкал обяснението, но смятам, че нещата не стоят така.
— Говори направо, какво си открил? — обърнах се аз към него.
— Забеляза ли промяната с момичето напоследък?
Спомних си случката от предишната вечер.
— Имаше промяна — рекох бавно, — но сега си е пак същата.
— Не разбирам. Какво се е случило миналата нощ?
Разказах му. Той седеше и ме слушаше с мрачно лице и тревога в очите. Когато свърших, плесна с ръце и каза:
— Значи съм прав! Те са две. Странни и могъщи влияния има около нас.
— Не започвай с тези неща — рекох раздразнено. — И без тях е достатъчно лошо…
— Чел ли си книгата „Доктор Джекил и мистър Хайд“?
Погледнах го втренчено.
— Така мисля, но не виждам каква връзка има…
— Голяма — прекъсна ме Ансел. — Спомняш си, че това е една история за разделянето на доброто и злото в човека. Знаеш ли, че нагейлистите владеят тази способност? Мисля, че това е станало с Мира.
Облякох бавно сакото си и се погледнах в огледалото. Не изглеждах много добре на ярката слънчева светлина. Бях блед и под очите ми имаше черни сенки.
— Ако не можеш да говориш разумно, по-добре млъкни — казах накрая.
— Това е само, защото отказваш да повярваш. Страхът се ражда от незнанието. Ти започваш да се плашиш.
Седнах на ръба на леглото. Виждах, че тези мисли не го напускат и реших, че ще е по-добре да поговорим.
— Повтори отново.
— Мисля, че е станало така: Куинтъл е разделил доброто и злото в Мира и е създал материализирана форма за всяка компонента. Формите повтарят изцяло оригиналният образец. Така имаме две Мири, които са абсолютно еднакви. Едната притежава всички добри качества на съответния човек, докато другата е носител на лошите. Разбираш ли?
— Това е лудост — възкликнах с неприязън към всичко чуто.
Ансел поклати отрицателно глава.
— Не е, стига да познаваш тези неща. Ако ти бях казал, че кучето ще говори, нямаше да ми повярваш. Сега обаче признаваш, че си го приел за реален факт.
— Да — отговорих, като си спомних отново за събитията от предната нощ. — Значи наистина мислиш, че когато поиска, тя може да се раздвоява и дори да притежава две тела?
— Така мисля. Нека го кажем по друг начин. Не когато пожелае, а когато не съзнава какво става и не се контролира.
— Това би обяснило снощната случка. Те отново са се слели.
— Да.
— Но какво е правила другата? — попитах аз.
— Това е нещо, което трябва да открием. Там се крие опасността за Мира.
— Какво искаш да кажеш?
— Да се върнем на първите предпоставки — продължи Ансел. — В природата на всеки човек има скрито зло. Хората контролират в различна степен злите си инстинкти. От възпитанието, средата и силата на характера зависи, дали тези инстинкти ще вземат връх. Ако злото в нас бъде извлечено, без ограничаващото влияние на инстинктите ни за добро, ще се получи нещо съвършено примитивно, което може да предизвика много беди. Неприятно ще ми бъде Мира да страда за нещо, което не е направила.