— Добро утро, Уили — поздравих бармана аз. — Какво ще кажеш за едно кафе?
— Радвам се да ви видя отново, мистър Милън. Липсват ни момчета като вас.
— Само защото си плащаме — казах аз и издърпах един стол. — Тези кабинетни вестникарски хрътки искат всичко наготово.
Маккю извади един долар и го постави на бара.
— Уили, аз плащам кафето. Смятам за чест да платя всяко нещо, което ще подкрепи човек, струвал двадесет и пет хилядарки на Медокс.
Ухилих се, но се чувствах зле.
— Престани да ме четкаш и си прибери долара — казах аз. — Знаеш, че това е първата банкнота, която някога си спечелил.
— Бях забравил — отговори той. — Както и да е, приятно е като да гледаш квартален пожар, да те види отново човек. Чу ли, че си вън?
— Изхвърлили са ме от „Рикордър“ искаш да кажеш — запалих си цигара и продължих: — Но имам големи възможности пред себе си.
— Така казват всички, когато им припари на стола, а после се оказва, че не е било истина — отбеляза сухо Маккю. — Що за банална история бяхте замислили двамата с Медокс?
— Няма значение — отговорих аз, отпивайки от кафето си. — Остави миналото да почива в мир. Какво ново има?
Маккю се върна към указателя.
— Попаднахме на нова следа във връзка с убийството на Уилсън. Трябва да се обадя на една мадама.
Той намери номера и придърпа омазнения телефон на бара към себе си. Апаратът нямаше поставка и шнурът висеше оръфан и усукан.
— Кога се върна от Мексико?
— Преди няколко дни — отговорих аз, като го гледах, докато набираше номера. — Трябва да отидеш до Мексико някой път, страхотно място е.
— Можеш да си го запазиш. Няма да знам какво да правя с пясъка и конете.
От другата страна вдигнаха слушалката и аз дочух неясен, тенекиен глас да избърборва нещо в ухото на Маккю. Той придърпа стола си напред и попита:
— Домът на мис Глория Хоуп-Даун ли е?
— Като те чувам как крещиш, да не би да е някоя мацка чак в Холивуд? — попитах удивен.
— Не, само малко поувехнала чаровница от Източните щати — отговори ухилен той и отново насочи вниманието си към телефона.
— Ало, мис Глория Хоуп-Даун ли е? Обажда се мистър Маккю от „Телеграм“. Да. Истина ли е, ле Хари Уилсън ви е подарил палто от норка миналата година?
Изглежда, че тя имаше много за казване по въпроса, защото Маккю затвори очи и като долепи ухо до слушалката, се заслуша.
— Добре, добре, аз трябва да задавам въпроси, това ми е работата — каза той накрая.
След това я послуша още малко и внезапно изтърси:
— Листеринът е почти най-добрата вода за изплакване на уста. Трябва да го пробвате някой път.
После прекъсна разговора и избърса лицето си с мръсна носна кърпа.
— Чудя се откъде научават такива изрази тези мадами — рече той мрачно. — Ще трябва лично да отида там и да я видя. Уилсън не може да е купил това кожено палто, за да й топли. Беше като доменна пещ.
Помислих си, че работата в „Рикордър“ ще ми липсва. Трябваше ми малко да помириша вестникарската атмосфера, за да разбера колко много означава всичко това за мен. В Мексико беше по-различно, но тук, в Ню Йорк, играта беше вълнуваща.
Маккю се изхлузи от стола си.
— Трябва да вървя — каза той. — Ще се навърташ наоколо, нали? Имаш ли някакви планове?
— Не се тревожи за мен. Имам достатъчно идеи в главата си. Ще ми трябва цял батальон дръвници като Медокс, за да се развълнувам.
— Да, предполагам, че е така — каза той, като ме изгледа замислено.
После ми махна с ръка и се отправи към вратата. Там почти се сблъска с Доуди, който влизаше забързан, с тревожен израз на слабото си лице.
— Трябва да внимаваш за касата си, Уили. Идва още един приятел от „Рикордър“ — рече Маккю и излезе на улицата.
Доуди отказа кафето и седна на стола с нещастен израз и очи, приковани във вратата. Виждах, че няма да получа особена помощ от него и колкото по-бързо го оставех да се върне в редакцията, толкова по-доволен щеше да се чувства.
— Къде е Шамуей? — попитах рязко.
Той премигна.
— Шамуей? Откъде бих могъл да зная?
— Виж какво — започнах търпеливо аз, — ако трябва да ми изреждаш всичко, което не знаеш, ще остареем докато свършиш. Не зная откъде би могло да ти е известно къде е Шамуей, но няма да навреди да попитам, нали?
— Не се обиждай, Рос — каза смутено той. — Медокс ни е наредил да те оставим. Ако чуе, че двамата сме разговаряли, няма да се отърва от неприятности.
— Не се плаши. Вие, доверените лица, се боите прекалено много от дръвници като Медокс. Трябва да открия Шамуей, важно е.
— Съжалявам, не зная къде е. Той и дъщеря му взеха наградата и изчезнаха. Не сме записали адресите им — отговори Доуди, като клатеше глава и поглеждаше с копнеж към вратата.