Той безсилно се ухили и се свлече на пода.
— Добре свършена работа — заявих аз, като духах кокалчетата на ръцете си. — А сега да офейкваме, колкото може по-бързо.
Протегнах се и улових Мира за ръката, след това нежно я дръпнах на пода. Беше лека като перушинка и аз с мъка я задържах до себе си.
— Тя се измъкна — отчаяно прошепна Мира, като се притискаше към мен на няколко инча от пода.
— Няма значение, имам теб, а това е много.
Докато се придвижвах към вратата, чух тежки стъпки да отекват по стълбите.
— През прозореца! — предложи Мира. — Бързо.
Пуснах я и се втурнах към прозореца. Щом го направих, тя се издигна нагоре и се удари в тавана.
— О-ох! — простена тя отгоре. — Боли!
Не реагирах. Наведен навън, гледах надолу към улицата. Беше много високо и щяхме да си счупим вратовете.
— Твърде високо е! — казах аз, като се отдръпнах от прозореца. — Какво, по дяволите, ще правим сега?
Мира се спусна по-ниско и излетя през прозореца. Увисна във въздуха навън. Потискащо беше да я гледам как виси спокойно най-малко на трийсет стъпки от земята.
Доста хора бяха спрели вече, вперили очи в нея. Някои се притискаха един в друг, а някаква дебелана хукна лудо по улицата, като пищеше като локомотивна свирка.
— Не стой така — подкани ме тя. — Дай ръка. Няма да те изпусна.
— Какво? Нима искаш…
Точно в този миг разбиха вратата зад мен и Мира ме сграбчи.
Трябва да призная, че затворих очи, когато прекрачих в празното пространство. Но тя без никакво усилие ме задържа във въздуха. Обзе ме радостно вълнение и плахо отворих очи.
Бяхме прелетели над няколко сгради и игралният дом на Уокси бе останал далеч зад нас.
— Харесва ли ти? — попита Мира, като стискаше здраво ръката ми и ми се усмихваше.
— Само защото ти вярвам — отвърнах аз и се хванах още по-здраво за нея. — В противен случай бих полудял.
Носехме се над оживена улица. Забелязах един минувач, който случайно погледна нагоре, стъписа се и закри лице с ръцете си. Предполагам, че ще се въздържа от алкохол до края на живота си.
— Избери някое тихо място, за да се приземим — предложих аз. — Много скоро ще предизвикаме суматоха.
Отминахме няколко къщи, съзряхме една пуста уличка и леко се спуснахме на земята. Когато възвърнахме равновесието си, видяхме, че един старец стои на прага на къщата си и втренчено ни гледа.
— Често ли го правите? — с треперлив глас попита той, като нервно скубеше брадата си.
— Само когато сме лекомислени — отвърнах аз, като изтупах праха от дрехите си. — Забравете го.
— Де да можех! — промълви старецът с копнеж. — Това ще ме преследва до края на дните ми.
— Няма да е дълго — любезно подметнах аз, — така че бремето няма да е много тежко.
— Не си прави майтап с него — обади се Мира. — Явно е много сащисан.
— Така е, мис — припряно отвърна той. — Бедата е там, че никой няма да ми повярва.
И си влезе вкъщи, като затръшна вратата.
— Фу! — въздъхнах аз. — Имахме късмет, че се отървахме.
Неочаквано Мира ме погледна право в очите.
— Наистина ли си направил предложение на онази блондинка? — с укор попита тя.
— Но, скъпа моя, мислех, че си ти. Очите й имаха особен израз и аз…
— Искаш да кажеш, че аз не съм те насърчила? — сериозно се замисли Мира. — Може би е така.
После вдигна лице и ме целуна.
— Предложението е все още в сила — промълвих няколко минути по-късно. — Ще ми дадеш ли отговор?
— По-късно. А сега имам нужда от бельо. Ще ме заведеш ли някъде, откъдето мога да си купя?
— Трябва да побързаме. Ако полицията…
— Не мога да се движа така — упорстваше Мира. — Трябва да рискуваме.
В края на уличката забелязах таски и му махнах. Точно когато се качвахме, Уиски ни настигна с големи подскоци. Вмъкна се вътре, когато колата потегляше.
Глава седемнадесета
— Закъде сте, шефе? — попита шофьорът, щом се наместихме.
— Карай — отвърнах аз, като отместих лапата на Уиски от гърдите си. — Ще ти кажа, след като помисля.
Мира и Уиски вдигаха голяма врява и трябваше да напомня на Уиски, че ще му кажа, ако искам да ми лиже лицето.
— Наистина е чудесно, че пак ви виждам — Уиски се задъхваше от вълнение. — Отписал ви бях и двамата като безвъзвратно загубени.
— И ние се бяхме отписали от живите — признах аз, като улових ръката на Мира. — Добре че се научи да летиш, сладка моя.