— А срещата ни?
— Дадено, нека бъде тази вечер. Ще мина да ви взема.
— Но как ще ви позная?
— Мен ли? Лесно ще ме познаете. Ще бъда облечен като благородник с левия крак върху дясното рамо. Още никой не ме е сбъркал.
Тя замълча за миг. После попита:
— Не можете ли да направите нещо с този ляв крак?
— Мога да го оставя вкъщи.
— Добре би било — гласът й прозвуча по-бодро. — Мога да понеса старомодния костюм, но не и крака.
— Нали искам да ви сплаша?
Тя се замисли отново.
— Уговорихме се — рече закачливо накрая. — Мис Холидей се освободи. Свързвам ви.
Умът на Хариет бе като бръснач. Нямаше нужда да се впускам в подробности. Разбра какво искам, преди да съм го казал. Обясни ми къде се намира апартамента й, как да вляза и обеща да се прибере по-рано. Благодарих й и затворих. Имах чувството, че съм отслабнал с пет кила, когато излязох от кабината. Сблъсках се с мъжа, който чакаше отвън. Той се извини.
— Прощавай, приятел. Спомняш ли си, защо исках да телефонирам?
Казах му.
— Точно така. Имам най-лошата възможна памет. Знаеш ли, че не мога да се сетя дали пожарът стана днес или миналата седмица. Не е ли ужасно?
Минах край него и излязох на улицата.
Заварих Уиски на пода на таксито, но Мира я нямаше.
— Къде е тя?
— Влезе в магазина — отвърна Уиски. — Ти къде беше?
В гласа му имаше толкова тревога, че се качих в таксито и затръшнах вратата.
— Какво стана? — попитах аз.
— Докога ще се бавите? — ядоса се шофьорът. — Мен ме чакат у дома, ако вас никой не ви чака.
Уиски се озъби.
— Я млъквай! — изръмжа той.
Шофьорът бързо изскочи от колата.
— Да си плюем на петите — извика той, като се мъчеше да разкопчае яката си, — и да изчезваме от тук!
— Върнете се след като потичате. Чака ви приятна вечер.
Шофьорът изобщо не ме чу.
Хукна като луд по улицата.
Обърнах се към Уиски:
— Казвай сега, къде отиде тя?
— Стой наведен — загадъчно измърмори той. — Ченгетата влязоха вътре.
— Какво? — смаях се аз. — Какво означава това? Хванаха ли я?
— Още малко и всичко ще свърши — отвърна той, мрачен като привидение. — Тя е в отсрещния магазин за бельо. Забеляза го в мига, в който ти тръгна, и се спусна натам. Нямах време да я разубедя. На ъгъла стоеше един полицай и я видя. Само за пет секунди извика специалния отряд. Току-що влязоха.
Погледнах към отсрещната страна на улицата. Двама полицаи стояха пред луксозен бутик и с любопитство разглеждаха витрината му.
— Защо не я извеждат? — недоумявах аз, като чувствах, че ми призлява.
— Откъде да знам? — раздразнено отвърна Уиски. Ясно ми беше, че е също толкова загрижен, колкото и аз.
— Хайде, няма да стоя тук и да бездействам. Ще отида да видя какво става. Чакай ме тук. — И аз слязох от таксито и пресякох улицата.
Двамата полицаи понечиха да ме спрат, но аз не се поколебах и те ме оставиха да вляза.
Първия човек, когото видях, бе Кланси.
— Ай, ай — ухилих му се аз. — Купуваш нещичко за женичката си, а?
— Ето те и теб! — кипна той. — Търся те навсякъде. Къде е тя?
Огледах бързо магазина. Действително беше прелестен. Дизайнерът бе положил максимум усилия, за да го разкраси. Хромирана мебел, огледала и дискретно осветление. Килимът бе толкова дебел, чак гъделичкаше глезените ми. Околовръст имаше няколко ниши с манекени в човешки ръст, на които бяха изложени бански костюми, луксозно бельо и вечерни тоалети. Някои от тях изглеждаха като живи и трябваше да ги погледна повторно, за да се уверя, че не подминавам някоя хубавица.
Един полицай пазеше група момичета в дъното на помещението. Изглежда работата му допадаше и аз напълно го разбирах. Всичките сякаш бяха слезли от корицата на моден журнал. Някакъв притеснен тип се мотаеше наоколо. Предполагам, че бе управителят на магазина.
Но от Мира нямаше и следа.
Отново спрях поглед на Кланси.
— За кого питаш? Защо не си почиваш от време на време, приятелю? Животът не е само работа. Погледни онези чаровници в ъгъла. Не се ли ускорява пулса ти?
— Без тези номера — гневно процеди Кланси. — Видели са я да влиза тук, а сега и ти се появи. Да не ме смяташ за тъпак?
— Тя… тя… тя? — повторих аз. — За какво говориш? Коя е тя?
— Птичката Шамуей — Кланси сви юмруци и ме изгледа кръвнишки: — Внимавай, Милън. Обвинена е в убийство.
— Зная, зная. Но какво общо имам аз с това? Просто влязох тук. Не сте ли претърсили бараката? И слушай, Кланси, понеже говорим за това, по-добре ти внимавай. Вестникът ми няма да позволи да ме оскърбяват.
Това го поохлади и той изля гнева си върху полицаите.