Погледнах часовника си. Беше седем и половина. Навярно Медокс си беше отишъл.
— Добра идея. — Махнах с ръка на едно минаващо такси. — Ако успеем да се вмъкнем в кабинета на Медокс, струва ми се, че ще мога да разбия сейфа му.
По пътя Уиски заяви.
— Не ми се иска да участвам във всичко това. Просто ти дадох един съвет.
— Идваш с мен без повече приказки — отсякох аз. — Главното е да се доберем до кабинета му, без да ни видят. Останалото е лесно.
Уиски смутено тракна със зъби.
— Кучетата не ги пращат в затвора, нали?
— Не, ще те отведат някъде и ще те застрелят.
— Боя се — тъжно призна той.
— Не се тревожи. Не могат да го направят повече от веднъж — подхвърлих му аз, за да го ободря.
Кабинетът на Медокс беше на най-горния етаж на сградата на „Рикордър“. Спрях таксито на ъгъла на улицата и изминахме пеш късото разстояние до входа. В този час нямаше дежурен портиер, но трябваше да мина покрай мъжа на гишето за информация в коридора, за да стигна до асансьора.
Спряхме на входа и аз бързо погледнах през остъклените врати.
— Какъв късмет! — казах на Уиски. — Не познавам този човек. Хайде да влизаме.
Мъжът зад гишето ни изгледа безучастно.
— Искам да се видя с дежурния редактор. Негов приятел съм. Мога ли да се кача?
— Разбира се — отвърна мъжът. — Знаете ли пътя?
Кимнах и тръгнахме към асансьора.
— Е, не беше трудно — рекох аз, когато потеглихме нагоре.
Уиски въздъхна:
— Могат да ти лепнат пет години. Дори Самърс няма да успее да те измъкне.
— Тихо! — прошепнах аз и слязохме на осмия етаж.
В края на коридора имаше врата, която водеше към кабинета на Медокс. Докато вървяхме, Уиски наклони глава на една страна:
— Почакай! — неочаквано рече той.
— Защо?
— Има някой вътре. Чувам го.
Ослушах се, но нищичко не чух.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно — потвърди Уиски и подви опашка.
Прокраднах се до вратата и наострих слух. През плътната врата дочух мъжки глас.
— По дяволите! — отстъпих назад аз. — Какво да правим?
— Да се скрием и да изчакаме.
Хванах топката на вратата и леко я превъртях. Вратата се открехна и аз надзърнах в стаята на секретарката. Нямаше никой, но от кабинета на Медокс долитаха гласове. Вратата бе оставена отворена.
— Почакай тук — прошепнах аз и безшумно се промъкнах в предната стая.
Прекосих я и се долепих до отворената врата. Един бърз поглед — и останах поразен.
До сейфа на Медокс стоеше Пепи. С него бе горилата му Лу и други двама мъже, които не бях виждал досега.
Пепи пушеше пура с ръце в джобовете и килната назад мека шапка. Гледаше към Лу, който се опитваше да отвори сейфа.
Отдръпнах се, прекосих стаята и тъкмо се канех да се върна при Уиски, когато ми хрумна нещо.
Върху едно от бюрата се мъдреше репортерски фотоапарат, оборудван със светкавица. Пътем го грабнах и излязох в коридора.
— Какво става? — попита Уиски и страхливо погледна към апарата.
— Пепи и бандата му разбиват сейфа. Ще вляза и ще го снимам. Ако успеем да се измъкнем със снимката, ще сме си уредили сметките с Пепи.
— Да не си въобразяваш, че ще те оставят да избягаш, след като ги снимаш? — смая се Уиски. — Навярно ще бъде луд от ярост.
— Точно тук ще се намесиш ти.
— Вече се опитаха да ми счупят черепа — разтревожи се Уиски. — Предпочитам да остана неутрален, ако нямаш нещо против.
— Успокой се — рекох аз. — Щом направя снимката, ще ти дам плаката и ти ще офейкаш. Ще ги задържа, докато избягаш. Нищо няма да ми направят, докато разполагаме със снимката.
— Надявам се — изпъшка Уиски. — На тях може да им хрумне нещо друго.
И аз си помислих същото, но трябваше да рискуваме.
— Щом излезеш оттук, иди в апартамента на мис Хадлей и ме чакай там. Казал съм й за теб и тя ще те очаква. Ако не дойда до един час, предай снимката на Самърс.
— Не се ли правиш на герой без нужда? — угрижено попита Уиски. — Не можем ли да измислим нещо по-добро?
— Трябва да взема страха на Пепи — поклатих глава аз — и това е единствения начин. Влез в асансьора и ме чакай.
— Добре де, но не ми се щеше да се забърквам в тази история — измънка Уиски и се вмъкна в асансьора.
Приготвих апарата за снимане и отново се върнах в стаята.
Когато стигнах до вратата, Пепи ругаеше Лу:
— Ако не си кадърен да отвориш един сейф — изръмжа той, — защо не кажеш? Мотаем се тук вече двадесет минути.
— Ще ме оставиш ли на мира? — измърмори Лу, долепил ухо до сейфа. — Трябва да е тихо, за да чуя щракването.
Пепи пое дълбоко въздух и се наведе към него.
Именно така ги заварих.