Отидох по-близо до изхода и зачаках. Мира не се забави. След няколко минути гласът й погали ухото ми:
— Да вървим!
В дванадесет без четвърт бяхме в моргата. Кльощав свадлив мъжага с дълги мустаци и множество червени вени по гърбавия си нос седеше зад гишето.
— Какво желаете? — сърдито попита той.
— Тук имате един труп, който бих желал да видя — отвърнах аз, като извадих журналистическата си карта от вестник „Рикордър“ и му я подадох, — един човек на име Ансел. Док Ансел.
Той ми хвърли картата:
— Елате утре — и вдигна вестника си.
— Вижте какво — настоях аз. — Трябва да го видя сега.
Служителят от моргата ме изгледа сърдито през очилата си:
— Не може да се влиза нощем. Вървете си.
Обърнах се към Мира:
— Много мил и услужлив човек. Добре би било да вземеш нещата в свои ръце. Виж колко е часът!
Беше дванайсет без десет.
— Тръгвам — каза Мира и изчезна.
На пода до мен останаха събраните й на купчинка дрехи. Най-отгоре се мъдреше шапката й, а най-отдолу — обувките.
Запалих цигара и с интерес наблюдавах реакцията на служителя.
Той предпазливо стана и огледа с изцъклен поглед купчинката дрехи.
— Удивително е колко малко неща обличат върху себе си момичетата — подметнах приветливо аз. — Шепа коприна тук, копринен шал там, и пак изглеждат очарователни.
— Къде е тя? — прошепна той, като се хвана за гърлото.
— Отиде в моргата, но ще се върне.
Той изпъшка и се свлече на пода. Не го обвинявам, голям шок беше за човек на неговата възраст.
Оставих го да лежи там и се втурнах вътре. Едва бях стигнал до стълбите и видях, че Док Ансел се качва, препъвайки се.
Изтичах надолу и го прегърнах:
— Док! — извиках. — Толкова се радвам да те видя!
— Прикрепяй го, докато се облека — чух гласа на Мира. — Все още е леко замаян.
— Не бива да ми се сърдите — извини се Док, като ме улови за ръката. — Преживях нещо ужасно.
Служителят все още лежеше на пода, но когато минавахме покрай него, седна и любопитно ни загледа.
— Нямате нужда от този труп вече — подхвърлих аз. — Ще го отведа и ще му поръчам нещо за вечеря.
Мира внезапно се появи, вече облечена.
— Хайде, Док — подкани го тя, като го хвана подръка, — да се махаме оттук.
Когато излизахме, чиновникът леко изохка и отново се просна на пода.
Глава деветнадесета
Наистина имам скрупули да ви задържам повече. Ако сте прочели дотук, навярно ще бъдете като Медокс, който не повярва на разказа ми и ако не бях се махнал от Ню Йорк, сигурно щеше против волята ми да ме затвори в лудница.
Единственият аргумент в моя защита е, че действително се случват странни неща. Не че искам да ви внуша да вярвате на всичко, което прочетете или чуете, но ако свикнете да се съмнявате във всичко, животът ви ще бъде твърде скучен.
Хубаво беше, че Док Ансел е отново с нас. Хубаво беше, че Мира е до мен, но без Арим, и да зная, че няма внезапно да се стрелне във въздуха или да изчезне без предупреждение. Тя значеше много за мен и дори ако трябваше да я приема с черната й магия, не бих се поколебал. Но след новолуние тя заживя съвсем нормален живот.
Лесно освободихме Богъл от затвора. Самърс бе толкова доволен, че може да подведе Кругър и компанията му под отговорност, че с удоволствие пусна Богъл.
Не мога да завърша тази история, без да ви кажа какво се случи с Уиски. Полицаите го спасиха от лапите на Пепи и чакаха да ни го предадат. В полунощ, когато заедно с Док бързахме към полицията, от стаята, където били оставили Уиски, се чула силна врява. Когато влезли, заварили го яростно да хапе един невероятно дебел мексиканец, който по тайнствен начин се бил появил там кой знае откъде.
Мексиканецът толкова буйствал и ругаел, че го задържали, за да го идентифицират. Можете да си представите какво изпитахме, когато видяхме Пабло така разярен, сякаш искаше да ни направи на кайма.
Да, Пабло се бе върнал. Никак не бе любезен и не го обвинявам. Да те превърнат на кренвирш и след това едно голямо овчарско куче да те изяде, е много зловещо преживяване. Склонен бе да обвинява Мира и мен за случилото се. Давах си сметка, че ако е на свобода, може би в някоя тъмна нощ щеше да ни изненада с номера с осата.
Поговорих със Самърс и с въоръжен ескорт той изпрати Пабло в Мексико. Там го предали на мексиканските власти, които поставили примка на врата му и го обесили.
Тъй или иначе, Пабло никога не ми е харесвал.
Сега, когато влиянието му върху Уиски изчезна, кучето не може да говори. Съжаляваме за това, защото Уиски беше много мъдро куче и неизменно казваше ред умни неща.
Отначало Уиски изпадна в депресия, защото не можеше да изразява гласно мислите си, но за щастие срещна едно женско куче, което го хареса, и двамата заживяха щастливо.