— Какво ще кажете да заснемем едно токшоу? — предложи Ариа. Тя се считаше за официалния фотограф на приятелките — едно от многото неща, за които си мечтаеше да стане като порасне, бе вторият Жан-Люк Годар, някакъв абстрактен френски режисьор.
— Али, ти ще си известната личност. А Спенсър ще води интервюто.
— Аз ще бъда гримьорката — предложи Хана, като започна да рови в раницата си, за да открие чантичката си с гримове.
— Аз ще съм фризьорката — Емили прибра червеникаворусата си коса зад ушите и се втурна към Али.
— Имате прекрасна коса, cherie1 — каза й тя с фалшив френски акцент.
Али измъкна близалката от устата си.
— Cherie не означава ли приятелка?
Останалите побързаха да се засмеят, но Емили пребледня.
— Не, това е petite amie.
Напоследък Емили много се връзваше, когато Али се шегуваше с нея. Преди не беше такава.
— Добре — каза Ариа, като нивелира камерата. — Готови ли сте, момичета?
Спенсър се тръсна на дивана и сложи на главата си диадемата от изкуствени диаманти, останала от новогодишното тържество. Тогава я беше носила цялата нощ.
— Не можеш да я използваш — каза Али.
— Защо? — Спенсър пооправи диадемата, която се беше килнала на една страна.
— Защото така. Ако някой трябва да бъде принцесата, то това съм аз.
— Защо трябва винаги ти да си принцесата? — измърмори Спенсър под носа си. Останалите усетиха нервно напрежение. Спенсър и Али не се разбираха напоследък и никой не знаеше защо.
Телефонът на Али изпиука. Тя се пресегна, отвори го и се извъртя на една страна, за да не може никой да види съобщението.
— Супер — каза тя и пръстите й бързо започнаха да набират текста на отговора.
— На кого изпращаш съобщение? — гласът на Емили прозвуча крехко и слабо.
— Не мога да ти кажа, съжалявам — Али дори не вдигна поглед от дисплея.
— Не можеш да кажеш? — Спенсър направо побесня. — Как така не можеш да ни кажеш?
Али я погледна.
— Извинявай, принцесо. Не можеш да знаеш всичко. — После затвори телефона си и го пъхна в коженото калъфче. — Ариа, недей да започваш веднага със снимките. Пишка ми се. — Тя хукна към тоалетната в коридора, като с пъхтене изхвърли клечката от близалката в кошчето за боклук.
Щом чуха как вратата на тоалетната се затваря, Спенсър веднага заговори.
— Понякога не ви ли се иска просто да я убиете!
Останалите потрепнаха. Те никога не говореха зад гърба на Али. За тях това бе богохулство, като да подпалиш знамето на „Роузууд дей“ на двора на училището, или пък да признаеш, че Джони Деп всъщност не е чак толкова сладък — а че е доста поостарял и зловещ.
Разбира се дълбоко в себе си те се чувстваха доста по-различно. През тази пролет Али не се беше движила често в тяхната компания. Беше се сближила с момичетата от отбора й по хокей на трева и когато ходеха да обядват в мола „Кинг Джеймс“, тя не ги канеше с тях.
Али започна да крие тайни от тях. Тайни съобщения, тайни телефонни разговори, тайно се подхилкваше на разни неща, които не искаше да им разкаже. Понякога виждаха, че в чата е онлайн, но когато се опитваха да й изпратят лично съобщение, тя не им отговаряше. Те бяха обрекли душите си на Али — бяха и разказали неща, които не бяха споделяли с никой друг, които не искаха никой да знае — и очакваха от нея да се държи по същия начин. Не беше ли тя, която ги накара преди една година, когато се случи онова ужасно нещо с Джена, да обещаят, че ще си казват всичко, абсолютно всичко, до края на света? На момичетата хич не им се мислеше какъв ли щеше да бъде осми клас, ако нещата продължаваха да се развиват така. Но това не означаваше, че те мразят Али.
Ариа зави около пръста си един кичур от дългата си тъмна коса и нервно се засмя.
— Да я убия, защото е толкова сладка, може би. — Тя натисна бутона за включване на камерата.
— И защото носи дрехи нулев размер — добави Хана.
— Точно това имах предвид. — Спенсър погледна към телефона на Али, който се подаваше между две възглавнички. — Искате ли да прочетем съобщенията й?
— Аз искам — прошепна Хана.
Емили стана от облегалката на дивана.
— Не съм сигурна… — Тя започна да се отдалечава от телефона на Али, сякаш близостта му я караше да се чувства виновна.