— Какво? Естествено, че не го прави. Това са глупости.
— Напротив, прави го! — Пискливият глас на Хана отекна в облечените с фаянсови плочки стени. — Мона вече излиза с едни други момичета, които ме мразят, и разпространява слухове за мен, само защото пропуснах Приятелницата и самолетът изписа в небето „Всички да пърдим с Мона“, вместо „Всички на парти с Мона“, и тя оттегли поканата за рождения й ден, а аз трябваше да бъда най-добрата й приятелка.
Тя изреди всичко това в едно дълго изречение, без да си поема дъх, без да обръща внимание къде е и на кого говори. Когато свърши, тя погледна Лукас и внезапно почувства раздразнение, че той е там и е чул всичко.
Лукас бе толкова висок, че трябваше да стои леко прегърбен, за да не си удари главата в тавана.
— И аз мога да разпространя някои клюки за нея. Като, например, че е болна от такава болест, при която не може да се спре да си яде сополите, когато никой не я гледа? Сърцето на Хана подскочи. Това беше голяма глупост… но същевременно смешно… и мило.
— Всичко е наред.
— Добре, но да знаеш, че предложението ми си остава. — Лицето му абсолютно сериозно. На ужасното зеленикаво осветление в тоалетната той дори изглеждаше сладък. — Хей! Сетих се за нещо, което може да те развесели.
Хана го погледна недоверчиво. Той да не би да си мислеше, че само защото я е видял в тоалетната, двамата вече са приятели? Въпреки това бе любопитна да разбере.
— Какво?
— Не мога да ти кажа. То е свръх секретно. Ще дойда да те взема утре сутринта.
Хана го стрелна с предупредителен поглед.
— Това среща ли е?
Лукас вдигна примирително ръце.
— Съвсем не. Просто… приятели.
Хана преглътна. Точно от приятел имаше нужда сега. Ужасно.
— Добре — съгласи се тихо тя, като се чувстваше твърде изтощена, за да спори. След това въздъхна, излезе от мъжката тоалетна и се запъти към следващия си урок. Странно, но вече се чувстваше мъничко по-добре.
Но щом зави зад ъгъла и навлезе в крилото за чужди езици, Хана се спря, за да облече сакото си и усети нещо, залепено на гърба му. Тя измъкна един смачкан лист хартия, на който с розов флумастер бе написано „Съжалявайте ме“.
Хана огледа преминаващите край нея ученици, но никой не й обръщаше внимание. Откога ли се разхождаше с тази бележка на гърба? Кой ли я беше залепил? Можеше да бъде всеки. По време на противопожарната тревога тя се бе движила в тълпа от ученици. Всички бяха там.
Хана отново погледна към листа и го обърна от другата страна. Там имаше бележка, написана на пишеща машина. Хана усети онова познато свиване в стомаха си.
Хана, помниш ли, когато видя Мона да излиза от онази клиника за пластична хирургия? Ехо, думата липосукция да ти говори нещо? Но шшшт! Не си го чула от мен.
20.
Четвъртък на обяд Ариа влезе в административното крило на „Роузууд дей“. Тук се намираха кабинетите на всички учители, които често провеждаха в тях извънкласни занимания през обедната почивка.
Ариа спря пред затворената врата на кабинета на Езра. Той я бе променил много от началото на годината. Беше закачил на стената бяла дъска, която бе запълнена със съобщения от учениците му.
Господин Фитц, искам да обсъдим доклада ми за Фицджералд. Ще се отбия след часовете.
В дъното имаше цитат от Хамлет:
„О, ти, злодей! Злодей! Злодей! Усмихващ се злодей!“6
Под дъската бе залепил изрезка от комикс на „Ню Йоркър“ — куче, седнало на дивана на психиатър. А на дръжката на вратата бе закачил табелката „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ“ от хотел „Дейс Ин“; Езра я бе обърнал от обратната страна: МОЛЯ ЧИСТАЧКАТА ДА ПОЧИСТИ ТАЗИ СТАЯ.
Ариа колебливо почука на вратата. „Влез“, го чу да се обажда отвътре. Тя очакваше Езра да бъде с някой друг ученик — от откъслечните реплики, които бе дочула в час, тя бе решила, че обедната му почивка винаги е много заета — а ето, че той седеше там съвсем сам, сложил кутия „Хепи мийл“ на бюрото си. В стаята миришеше на сандвичи от Макдоналдс.
— Ариа! — възкликна Езра, като повдигна вежди. — Каква изненада. Седни.
Тя се тръшна на одраскания му диван — същия като онзи в кабинета на директора на „Роузууд дей“. Посочи към бюрото му.