— Бих предпочел да не се занимаваш с тази работа, ако нямаш нищо против.
— Но, Сирил, аз го намерих. То е мое. Каквото и да е, то е мое, нали така?
— Разбира се, че е твое, скъпа, няма защо да се вълнуваш толкова.
— Не се вълнувам. Просто съм възбудена, това е всичко.
— Предполагам, че не ти е хрумнало, че би могло да бъде нещо съвсем мъжко — джобен часовник например или комплект копчета за ръкавели. В заложните къщи не ходят само жени.
— В такъв случай ще ти го подаря за Коледа — великодушно казала мисис Биксби. — Ще го направя с удоволствие. Но ако е нещо женско, искам го за себе си. Така съгласен ли си?
— Това е съвсем справедливо. Защо не дойдеш с мен да го вземем заедно?
Мисис Биксби тъкмо щяла да каже „да“, но се усетила навреме. Нямала желание в заложната къща да я посрещнат като стар клиент, и то пред мъжа й.
— Не — бавно изрекла. — Мисля, че няма да дойда. Ще бъде още по-вълнуващо, ако остана тук и те изчакам. О, искрено се надявам, че няма да е нещо, което да не ни хареса и на двамата.
— Тук си права — съгласил се той. — Ако преценя, че не си струва петдесетте долара, изобщо няма да го вземам.
— Но ти каза, че ще струва петстотин.
— Сигурен съм, че е така. Не се притеснявай.
— О, Сирил, не мога да чакам повече! Толкова е вълнуващо!
— Забавно е — казал той и пъхнал купончето в джоба на жилетката си. — В това няма съмнение.
Най-после понеделникът настъпил. След закуска мисис Биксби изпратила мъжа си до вратата и му помогнала да си облече палтото.
— Не се преуморявай, скъпи — заръчала му тя.
— Няма.
— В шест ли ще се прибереш?
— Надявам се.
— Ще имаш ли време да минеш покрай заложната къща?
— О, господи, съвсем бях забравил. Ще взема такси и ще отида още сега. На път ми е.
— Не си изгубил купончето, нали?
— Надявам се, че не — отвърнал той и потърсил в джоба на жилетката си. — Не съм. Ето го.
— А имаш ли достатъчно пари?
— Имам точно толкова.
— Скъпи — казала тя, като застанала близо до него и му оправила връзката, която нямала никаква нужда от оправяне. — Ако случайно е нещо хубаво, нещо, което мислиш, че ще ми хареса, ще ми позвъниш ли веднага щом стигнеш в кабинета си?
— Да, добре.
— Знаеш ли, надявам се, че ще бъде нещо за теб, Сирил. Повече ми се иска да е за теб, отколкото за мен.
— Това е много благородно от твоя страна, мила моя. А сега да побързам.
След около един час, когато телефонът иззвънял, мисис Биксби така бързо прекосила стаята, че вдигнала слушалката още преди първият звън да е отзвучал.
— Взех го! — казал той.
— Вече! О, Сирил, какво е? Нещо хубаво ли е?
— Хубаво! — извикал той. — Фантастично е! Почакай само да го видиш. Ще припаднеш!
— Скъпи, какво е? Кажи ми бързо!
— Късметлия момиче си, няма що.
— Тогава е за мен?
— Разбира се, че е за теб. Макар че как, да пукна, ако разбирам, изобщо е било заложено само за петдесет долара. Трябва да е някой луд.
— Сирил, стига си ме държал в напрежение! Не мога повече!
— Ще полудееш, като го видиш.
— Какво е?
— Опитай да познаеш.
Мисис Биксби замълчала. Внимавай, казала си тя. Сега много внимавай.
— Огърлица — рекла.
— Грешка.
— Диамантен пръстен.
— Нямаш представа колко си далече. Ще ти подскажа. Нещо, което можеш да носиш.
— Нещо, което мога да нося? Като шапка?
— Не, не е шапка — засмял се той.
— За бога, Сирил! Защо не ми кажеш?
— Защото искам да те изненадам. Довечера ще го донеса.
— Нищо подобно! — извикала тя. — Още сега идвам при теб да го взема.
— Бих предпочел да не идваш.
— Не бъди толкова глупав, скъпи. Защо да не дойда?
— Защото съм много зает. Ще ми разстроиш целия сутрешен график. И без това съм изостанал с половин час.
— Тогава ще дойда в обедната почивка. Така става ли?
— Нямам обедна почивка. Е, добре, ела тогава в един и половина, докато си ям сандвича. Дочуване.
Точно в един и половина мисис Биксби пристигнала на работното място на мъжа си и натиснала звънеца. Мистър Биксби, в бяла зъболекарска престилка, лично й отворил вратата.
— О, Сирил, толкова съм развълнувана!
— Би трябвало. Късметлийка си, знаеш ли? — Той я повел по коридора към кабинета си.
— Идете да обядвате, мис Пълтни — обърнал се той към сестрата, която прибирала инструментите в стерилизатора. — Ще си довършите работата, когато се върнете. — Изчакал, докато момичето излезе, после се приближил до гардеробчето, където закачал дрехите си, застанал пред него и го посочил с пръст. — Вътре е — казал. — Сега си затвори очите.
Мисис Биксби се подчинила. После поела дълбоко въздух и го задържала. В последвалата тишина чула как той отваря вратата на гардероба и мекото шумолене, докато измъквал дрехата измежду другите закачени неща.