Нещо бе станало в пушалнята — не си спомняше какво. Той я беше обидил — май я бе целунал? Невероятно! Никой, разбира се, не вярваше на нито една дума срещу Хю. Невъзможно! Да целуне Сали в пушалнята! Е, ако беше някоя достопочтена18 Идит или някоя лейди Вайълет, тогава може би да; но не и тази бедничка Сали, която нямаше и пукната пара и чийто баща или майка играеше хазарт в Монте Карло.
Защото измежду всичките му познати Хю бе най-големият сноб, най-раболепно вежливият, впрочем не, не точно раболепно. Беше прекалено самодоволен, за да раболепничи.
Първокласен камериер, това бе най-подходящото сравнение, такъв, който върви отзад и носи куфарите; комуто можеш да повериш задачата да разпрати телеграмите — неоценим за дамите при подготвянето на прием. И той бе намерил това, което търсеше: ожени се за своята достопочтена Ивлин; получи някаква службица в двореца, грижи се за кралските изби, лъска катарамите на Негово величество, разхожда се по панталон до коленете и дантелени маншети. Колко е безмилостен животът! Службица в двореца! Беше се оженил за своята достопочтена Ивлин и двамата живееха някъде тук наблизо, така му се струваше (и той огледа великолепните къщи край парка), защото веднъж бе идвал на обяд в една таката къща, която, като всички притежания на Хю, съдържаше нещо уникално — май че бяха шкафове за бельо. Човек трябваше да отиде до тях и да ги разгледа, винаги трябваше дълго да се възхищава на каквото беше там — шкафове за бельо, калъфки за възглавници, старинна дъбова мебел, картини, които Хю закупил на безценица. Но мисис Хю понякога изневеряваше на спектакъла. Тя бе от онези невзрачни, мишеподобни женици, които харесват високите мъже. Беше почти незабележима. Но, току-виж, най-внезапно казала нещо неочаквано, нещо умно. Може би останки от аристократичното. Въглищата и идваха много — нажежаваха атмосферата. И така, живееха си те със своите шкафове за бельо, с платната на старите майстори, с обшитите с истинска дантела калъфки за възглавници, разполагаха вероятно с пет или десет хлляди годишно, докато той, който бе по-възрастен от Хю е две години, си просеше работа.
Петдесет и три годишен, той бе дошъл да ги моли да му намерят служба в някое министерство или да го направят учител по латински в начално училище, или да го набутат в канцелария, където да изпълнява поръчките на някой мандарин, въобще нещо, което би му носило петстотин лири годишно. Защото, ако се оженеше за Дейзи, въпреки пенсията му, с по-малко нямаше да се оправят. Уитбред вероятно можеше да помогне, както и Далауей. От Далауей не се притесняваше. Той беше добросърдечен човек; малко ограничен; малко тъповат; да; но добросърдечен. С каквото и да се заловеше, действуваше благоразумно и прозаично; без въображение, без блясък, но воден от онази непонятна доброта, която е типична за хората като него. Той трябваше да си остане провинциален благородник, политиката не беше за него. Най-добрите страни от характера си проявяваше навън, сред природата, сред кучетата и конете. Как добре се справи например, когато големият пудел на Клариса попадна в капан, който за малко не му откъсна едната лапа, и Клариса припадна. Далауей свърши всичко, каквото трябваше: превърза лапата, направи шини, каза на Клариса да не се държи като глупачка. Вероятно затова го хареса тя, такъв човек й беше нужен. „Хайде, мила, не се дръжте като глупачка. Вземете това, донесете онова“, и през цялото време говореше на кучето, като че ли е човешко същество.
Но как можа да преглътне тя онези негови глупости за поезията? Как му позволи да наставлява така за Шекспир? Ричард Далауей най-сериозно и тържествено се изправи на задните си крайници и заяви, че никой порядъчен човек не бивало да чете сонетите на Шекспир, защото щяло да е все едно, че подслушва зад затворена врата (при това той не одобрявал подобни връзки). Никой порядъчен мъж не бивало да позволява на съпругата си да посещава сестрата на покойната си първа съпруга. Невероятно! Какво друго да направиш, освен да го замеряш със захаросани бадеми — беше по време на вечеря. Клариса обаче попиваше всичко; мислеше го за изключително откровен, за изключително независим във възгледите си. Един бог знае дали не го мислеше и за най-оригиналиия ум, с когото се е сблъсквала!
18
Титла на децата на някои английски благородници — барони, почетни дами, виконти, върховни съдии. — Б. пр.