Това го свързваше със Сали. Двамата обичаха да се разхождат в една градина, заобиколена с висока ограда, място, където растяха розови храсти и гигантски карфиоли — спомняше си как Сали ще откъсне някоя роза, ще се спре, за да се възхити от красотата на осветените от луната карфиолени листа (странно, как живо възкръсна всичко в паметта му, неща, за които не бе мислил от години), ше го помоли, разбира се, полу на смях да отведе Клариса, да я спаси от разните Хю и Далауей, от всичките онези „съвършени джентълмени“, които „ще смажат душата й“ (в ония дни тя написваше купища страници със стихове), ще я направят дама от обществото, ще насърчат светското у нея. Но нека бъдем справедливи към Клариса. Тя все пак не би се омъжила за Хю. На нея й беше съвършено ясно какво иска. Външно показваше едни чувства, но дълбоко в себе си беше много проницателна, много по-добре преценяваше човешкия характер от Сали например, при това напълно по женски; с онази изключителна способност, женска способност, да създава свой свят където и да попадне. Често я бе виждал как влиза в някоя стая, застава на прага, около нея има множество хора. Но човек запомня именно Клариса. Не че беше толкова забележителна, въобще не беше красива; у нея нямаше нищо оригинално; никога не говореше коя знае колко умно; но тя беше там; просто беше там. Не, не, не! Вече не е влюбен в Клариса! Само дето не можеше да се отърве от мисълта за нея, след като я свари тази сутрин насред подготовката за приема, с всичките тези ножици и конци; споменът непрекъснато се връщаше, както непрекъснато би се блъскал в него заспалият в купето на влака съсед по място; което, естествено, не значеше, че е влюбен в нея, а само че мисли за нея, критикува я, опитва се отново, след трийсет години, да я разбере. Очевидно можеше да се каже, че е суетна; твърде много държеше на ранга, на обществото, на светското преуспяване — това беше самата истина, лично тя му я бе признала. (Стига да се опиташ, винаги можеш да изтръгнеш откровение от нея, Клариса бе искрена.) А тя би казала, че мрази нищожествата, отрепките, неудачниците, вероятно като него; че според нея хората нямат право да бездействуват с ръце в джобовете; че трябва да направят нещо, да станат нещо; и че тези надути персони, тези херцогини, тези древни беловласи графини, които човек можеше да види в нейния салон, макар за него да бяха безкрайно далеч от всичко значимо на този свят, за нея символизираха нещо съвсем реално. Веднъж му беше казала, че лейди Бексбъро винаги ходи гордо изправена (както и самата Клариса; тя никога не се отпускаше и в прекия, и в преносния смисъл на думата; стоеше изправена като стрела, дори леко вдървена), Казваше, че те притежават една своеобразна храброст, която самата тя, колкото повече остарява, толкова повече уважава. Във всичко това, разбира се, имаше много от Далауей; много от духа на господствуващата класа, с нейните националистично-имперско-протекционистични настроания, който, естествено, бе проникнал в нея. Тя която бе два пъти по-интелигентна от него, трябваше да гледа нещата с неговите очи — ето една от трагедиите на семейния живот. Тя, която имаше достатъчно ум в главата си, трябваше винаги да цитира Ричард; сякаш, като прочетеш „Морнинг Поуст“, не би отгатнал до последната думичка за какво мисли Ричард през съответната сутрин! Всичките тези приеми, да речем, са за Ричард или за това, което той представлява според нея (което е право, Ричард би бил по-щастлив, ако се занимаваше със земеделие в Норфък). Тя бе превърнала салона си в нещо като място за срещи; имаше талант за това. Колко пъти я беше гледал как ще се залови с някой неопитен младеж, ще го върти, ще го суче, ще го разтърси, ще го изправи на крака.
Разбира се, около нея се събираха безброй много досадници. Случваше се обаче да се появят и по-ексцентрични личности: някой художник, някой писател — странни птици за цялата тази атмосфера. Всичко това влачеше зад себе си необходимостта да ходи по гости, да оставя пътьом визитната си картичка, да бъде мила с хората; да тича нагоре-надолу с букети цветя, с малки подаръци; еди-кой си отива въз Франция — трябва да има надуваема възглавничка; истинска съсипия за здравето й; безкрайно движение, типично за жените като нея; но тя вършеше всичко така, сякаш бе родена за това. Колкото и да е странно, Клариса бе един от най-крайните скептици, които той познаваше, и вероятно (беше си създал тази теория, за да я проумее, нея, която в някои случаи бе тъй прозрачна, а в други толкова непроницаема), вероятно си мислеше, след като сме осъдени, след като сме завързани с вериги за потъващ кораб (като момиче любимото н четиво бяха Хъксли19 и Тиндъл20, а те обичат тези морски метафори), след като всичко е една лоша шега, нека поне да изпълним ролята си: да облекчим страданията на нашите съзатворници (отново Хъксли), да украсим тъмницата с цветя и надуваеми възглавнички, да бъдем колкото се може по-почтени. Няма да оставим тези негодници, боговете, да правят каквото си искат — идеята й беше, че ако въпреки всичко се държиш като дама, ще попречиш на боговете, които не изпускат случай да вгорчат, разстроят и съсипят живота на хората. Тя навлезе в тази фаза непосредствено след смъртта на Силвия — онази ужасна история. Да видиш с очите си как едно падащо дърво убива собствената ти сестра (виновен бе пак Джъстин Пари е неговата немарливост), момиче на прага на живота си, най-надарената от всички, както винаги казваше Клариса, това наистина може да те ожесточи. По-после вече не беше толкова сигурна; смяташе, че няма богове, няма никой виновен; и тогава си създаде тази атеистична религия, че човек трябва да прави добро заради самото добро.