— Но най-напред да обядваме — завърши тя.
И така, започна се едно безшумно и изискано сноване напред-назад през летящите врати, момичетата с бели престилки и бонета обслужваха масата не като прислужнички, тласкани от нуждата, а като участнички в едно тайнство, в една велика заблуда, практикувана от дамите в Мейфеър между един и половина и два часа, когато като по даден знак движението по улиците спира и идва ред на тази пълна илюзия, най-напред по отношение на храната — как за нея не се плаща; и после, че масата някак сама се отрупва с кристал и сребро, със салфетки и блюда с червени фрукти, с филийки пържен калкан; в супниците плуват разчекнати пилета; оранжево-червеният огън гори, сякаш незапален от прислугата; а виното и кафето (за които не се плаща) извикват приятни картини пред замечтаните очи; нежно съзерцателните очи; очи, за които животът е музика, тайна; блеснали добри очи, отправени сега към красивите червени карамфили, които лейди Брутън (чиито движения са винаги така недодялани) бе положила до чинията си, тъй че Хю Уитбред остави вилицата и напълно сигурен в позициите си, каза съвършено непринудено:
— Чудесно биха подхождали на дантелата на роклята ви!
Мис Бръш ненавиждаше силно тази негова фамилиарност. Според нея той бе един зле възпитан човек. Това разсмиваше лейди Брутън.
Лейди Брутън взе карамфилите; стискаше ги непохватно, почти така, както на картината зад нея генералът стискаше свитъка; остана неподвижна, сякаш изпаднала в транс. Каква точно се падаше на генерала, негова правнучка?, негова праправнучка?, запита се Ричард Далауей. Сър Родерик, сър Майлс, сър Толбът — да, така беше. Интересно как в този род семейното сходство се предава и на жените. Самата тя би трябвало да бъде драгунски генерал. И Ричард с удоволствне би служил под нейно ръководство; уважаваше я най-искрено; той въобще питаеше романтични чувства към снажните родовити възрастни дами и най-чисгосърдечно му се искаше да доведе у нея на обяд някой от буйните младежи, които познаваше; защото такива като нея не се раждат в семейства на дружелюбни, възторжени любители на чая! Той познаваше родното й място. Познаваше и нейните земляци. Имаше там една лозница, под която е седял или Лъвлейс, или Херик23 — самата тя не четеше и ред поезия, но така гласеше мълвата. По-добре да почака с въпроса, който я тревожи (дали да бъде отправен един призив към обществеността; а ако бъде отправен, по какъв начин, и т.н.), по-добре да почака, докато си изпият кафето, мислеше си лейди Брутън и остави карамфилите до чинията си.
— Как е Клариса? — неочаквано попита тя. Клариса винаги казваше, че лейди Брутън не я обича.
И действително известно бе, че лейди Брутън се интересува повече от политиката, отколкото от хората; че говори като мъж; че е имала пръст в някаква непочтена интрига от осемдесетте години, за която вече започваха да пишат в мемоарите. В салона й имаше ниша, а в тази ниша — масичка със снимката на генерал сър Толбът Муър, вече покойник, който една вечер през осемдесетте години написал върху тази масичка, в присъствието на лейди Брутън, с нейното знание и може би по неин съвет, телеграма, с която нареждал британските войски да предприемат нападение с историческо значение. (Тя още пазеше перодръжката и обичаше да разказва историята.) Така че, когато питаше с небрежен тон: „Как е Клариса?“, съпрузите трудно можеха да убедят съпругите си, а впрочем колкото и да бяха любещи, самите те вътре в себе си дълбоко се съмняваха, че нея я интересуват съпругите, които често пречат на съпрузите си, като не им позволяват да приемат служебни постове в чужбина или насред сезона изведнъж усещат нуждата да подишат морски въздух, за да се съвземат от инфлуенцата. И въпреки това жените безусловно възприемаха нейния въпрос „Как е Клариса?“ като сигнал от доброжелател, от един почти безмълвен събеседник, чиито реплики (може би пет-шест за цял живот) са знак за женското другарство, обединяващо с една обща, по-дълбока от мъжките обеди връзка лейди Брутън и мисис Далауей, макар че двете рядко се срещаха, а когато се срещнеха, изглеждаха безразлични една към друга и дори враждебни.
— Днес сутринта срещнах Клариса в парка — обади се Хю Уитбред, докато бъркаше в супника; нямаше търпение да си направи тази малка реклама, защото трябваше само да дойде в Лондон, и веднага срещаше всичките си познати; колко е лаком, не познавам по-голям лакомник от него, помисли са Мили Бръш, която беше непоколебимо принципна по отношение на мъжете и бе способна на вечна преданост, но към съществата от собствения си пол, бидейки възлеста, ръбеста, непохватна и напълно лишена от женски чар.