Той се свърза с останалите коли, които дебнеха в различни части на града, и им нареди да се прегрупират в западния му край. Нат Колуей беше доста озадачен от този резултат. Той очакваше, донякъде подсъзнателно, птиците да бъдат открити в някой краен квартал, населен предимно с имигранти и други социално слаби индивиди, които не познаваха (или по-скоро не признаваха!) културните норми на цивилизованото общество, фактът, че патките се обаждаха от тежкарския Уест Енд, го накара ехидно да се подсмихне. Самият той беше отрасъл в Ийст Енд, недалеч от Уайт Чапел, на уличката, където Джак Изкормвача бе извършил второто си убийство. (Убитата му се падаше дори някаква прапрароднина…) Независимо че отдавна се бе откъснал от корените си, Нат беше съхранил живеца на класовото си съзнание, което му помагаше да се ориентира в лабиринта на подземния свят. Затова сега се чувстваше объркан. Единственото логично обяснение му се струваше патиците да са попаднали в кухнята на някой китайски ресторант. Китайците не подбираха средства да направят дъмпинг на цените, а патицата - ароматна, печена, хрупкава, по пекински - беше крайъгълният камък на менюто им. Елементарно, Уотсън!
Микробусът напредваше бавно по Фулъм. Въртящата се антена върху покрива му привличаше вниманието на минувачите.
- Кензингтън! - обяви внезапно Дейл. - Съвсем наблизо сме! Дръжте се, патенца!
Колата свърна наляво в посока Кромуел Роуд. Нат Колуей отново раздаде напътствия на колегите си по радиостанцията. Спомни си за малък китайски ресторант около Хай Кензингтън стрийт с подозрително евтино меню. Седем манджи за четири лири или нещо подобно. Обзе го известно съжаление, защото самият той се беше отбивал там, за да се натъпче до насита по време на дежурство. Но сега нямаше право да се размеква. Пръстенът се затваряше.
23.
- Я, колко пилета! - възкликна Рачо, когато ледената мъгла под капака на фризера се разсея.
— Не са пилета - поправи го мрачно Баничаров. - Патици са.
Радистът се почеса по главата. Звукът в слушалките продължаваше упорито да пулсира.
— Извади ги! - нареди той.
— Защо? - недоумяваше готвачът.
— Защото си загазил — мрачно каза Рачо.
Готвачът започна да вади патиците една по една.
Радистът ги прослушваше внимателно е уреда като доктор. Действията му бяха непонятни за Баничаров и го изпълваха е ужас. Замразените патици бяха хлъзгави. От допира с ледените им тела пръстите му скоро се вкочаниха. Стана несръчен. Една патица се изплъзна от ръцете му и се изпързаля под масите. Той запълзя след нея на четири крака, като ругаеше злобно.
Рачо продължаваше да слухти невъзмутимо. Повечето пациенти мълчаха, но от време на време едно издайническо гласче пробиваше мембраната на слушалките и се впиваше в тъпанчето му като оса. Радистът отделяше пеещите патици настрана. Така се оформиха две купчини — голяма и малка. В малката имаше осем патици.
— И какво сега? - попита глупаво Баничаров.
— Ти ще кажеш — хладно рече радистът.
Той взе една патица от малкия куп и я разгледа от всички страни. Беше студена и твърда като камък. Погледна в дупката между краката, разклати я - нищо.
— Дай нож! - обърна се той към готвача.
Баничаров домъкна огромен касапски нож. Рачо сряза мазната жълтеникава трътка и с върха на ножа измъкна сребриста шайбичка, подобна на батерия за часовник.
- Какво е това? - уплашено попита готвачът.
- Изглежда някакъв предавател… - отвърна замислено радистът. - Откъде, си взел тия патици?
- От борсата, откъде… - измънка неубедително готвачът.
- Лъжеш, Баницо! - сряза го Рачо. - В борсата не мушкат предаватели в гъза на птиците!
- Ъъъ… ами таковата… - запелтечи онзи.
- Отмъкнал си ги, а? Гнидо крадлива! Откъде, бе?!
- Не съм аз! - извика бедният готвач.
- А кой?
Наложи му се да разкаже цялата история. Като узна за произхода на патиците, радистът внезапно стана нервен. Нямаше време да слуша по-нататък. Взе ножа и бързо изчопли останалите предаватели.
Чудя се как още не са ги засекли - рече замислено той, като подхвърли бръмбарите в шепата си. - А може и да са…
- Да ги унищожим! - предложи смело готвачът. Имам тук един голям хаван…
- Не! - поклати глава радистът; той беше възпитан в любов и уважение към техниката и подобно неинтелигентно решение на въпроса го отвращаваше. - Но ще трябва да ги разкараме оттук веднага - добави той и неочаквано попита: - Да ти се намира хляб?
- Хляб ли? - облещи се Баничаров. - Защо?…
- Действай! - пришпори го Рачо.
Десет минути по-късно двамата мъже влязоха с нехаен вид в Кензингтън Гардънс през входа откъм Глостър Роуд. Те поеха по широката алея към Кръглото езеро и започнаха да хвърлят хляб на патиците и лебедите, които плуваха край брега. Птиците лакомо се нахвърлиха върху едрите трохи. Няколко нахални гъски също се бяха присламчили към угощението, но твърде късно. После врявата утихна изведнъж и птиците кротко се разотидоха. По лицата на мъжете се изписа ехидно задоволство.