След малко влезе секретарката Таня Вандова с дебела тетрадка-дневник под мишница и каза кратко:
-Иде.
Настани се невъзмутимо на стола отдясно на председателското място, отвори тетрадката и също зачака. В стаята се възцари мълчание.
Докато слизаше по стълбите, Варадин Димитров си представяше унилите физиономии на подчинените си и по лицето му плъзна усмивка. „Нека чакат, нека тръпнат!“, помисли си той. Не се съмняваше в онова, което винаги бе знаел: че има срещу себе си шайка негодници, които паразитстваха на гърба на държавата. В първия момент непукизмът и самодоволството им го изумиха, после го разяриха. Започна да крои планове как по-ефикасно да им вгорчи бита, за да им напомни, че службата не е печеливш билет от лотарията. Харесваше му да наблюдава как възвръщат обичайния си вид на наплашени зверчета. И това беше само началото.
- Здравейте! - сухо поздрави Варадин и зае мястото си начело на масата.
Химикалките бдително щръкнаха, готови да записват безсмъртните му наставления. „Рефлексите умират последни“, доволно си помисли той.
После внезапно се намръщи.
- Къде е господин Кишев?
Дипломатите се спогледаха и вдигнаха рамене. Той поклати осъдително глава.
- Ще ви кажа нещо неприятно - поде Варадин, сякаш бе възможно да им съобщи нещо друго. Дългите речи не бяха по вкуса му. Говоренето го плашеше, за- щото издаваше хаотичната природа на ума му. Мислите му подскачаха насам-натам като скакалци, изпълзели от затворен буркан. Беше му трудно да ги прибере обратно. Затова предпочиташе да отваря уста колкото се може по-рядко.
- В София смятат, че тук цари анархия - рече той. Прибра грижливо буболечките в главата си и продължи нататък: - Посолството не е активно в изграждането на новия образ на България. Липсват контакти на високо равнище.
Мълчание. Погледи, преливащи от всеотдайност.
- Както знаете, в понеделник се открива Европейската конференция — поде той. - Ще присъства самият премиер и членове на правителството. Очаква се ЕС да обяви нова стратегия за присъединяване. Предполагам, че трябва да сте в течение.
Дипломатите енергично закимаха. По този повод между посолството и министерството бяха разменени десетки факсове. Уточняваха се детайлите на програмата, превеждаха се трескаво речи и меморандуми за намеренията на правителството в една или друга област. Програмата и речите обаче непрекъснато търпяха някакви промени и трябваше да се уточняват и превеждат отново. Беше същински ад, подправен обилно с истерия, която се носеше на облаци от кухнята на властта.
- Отсега ви предупреждавам - вдигна пръст той: - няма да търпя никакви гафове!
Гафовете - всички живееха е този кошмар, който неизменно се сбъдваше. Чиновниците бяха толкова наплашени и смазани от системата, че не смееха да взимат самостоятелни решения. Напрежението им често избиваше в апатия, граничеща е кататонен сту- пор, в най-решителния момент. Тогава се случваха кошмарите.
- Какво става е концерта на госпожа Селянова? - попита внезапно посланикът, след като се убеди, че е изчерпал темата.
- Работим по въпроса - обади се съветникът Данаилов е бодра интонация на електротехник, който поправя безнадеждно скъсан кабел. — Правим всичко, което зависи от нас!
- Тогава защо се отлага вече два пъти? - строго попита Варадин, присвивайки изпитателно очи.
По лицата на дипломатите се изписа паника. Техническият състав злорадо наблюдаваше инквизицията. Таня Вандова рече снизходително:
- Още не можем да осигурим представител от двореца.
- Каните ли ги изобщо?
- Естествено - спокойно отвърна Таня Вандова.
Мандатът й изтичаше през лятото, така че нямаше
особено какво да губи.
- Кой се занимава е това? - студено се осведоми
той.
- Кишев! - гракнаха всички в хор.
- Той изобщо знае ли, че сме тук? - рязко попита посланикът.
- Не знам - сви рамене Таня Вандова. - Не съм го виждала от сутринта.
- Потърсете го! - нареди той.
„Лошо му се пише на Кишев“, помисли си тя и бързо излезе от стаята.
Възцари се тягостно мълчание.
- Профсъюзът на пощенските работници обеща да закупи 50 билета - обади се ни в клин, ни в ръкав консулът Мавродиев, навярно с плахата надежда да спечели благоразположението на началника.
Голяма грешка. Посланикът го стрелна с дълбока неприязън.
- Вие май не сте в час! - кисело отсече. - Въпросът не е да съберем хора от кол и въже. Става дума за най-отбрана публика - аристократи и светски личности.
„Какво съм седнал да му обяснявам на тоя дивак!“, ядосано си рече той. Представи си г-жа Селянова, изправена пред тълпа от пощаджии и шофьори. Dear Ladies and Gentlemen. Немислимо! Веднага му хрумна, че зад това привидно доброжелателно предложение може би се крие по-далечна цел: да бъде злепоставен пред силните на деня. От този миг добродушният тромав консул се превърна в очите му във Вредител Номер Едно, чие- то унищожаване не биваше да се отлага. С деликатните си рецептори другите тутакси доловиха, че се случва нещо лошо (опасност! опасност!), и повече не обелиха дума.