На триста метра от „Кити Хоук“ Били Рей намали още скоростта. На двеста той повдигна носа под още по-остър ъгъл. На сто метра самолетът започна да се тресе, но Буба го уравновеси с ловко докосване на лоста за тягата. Палубата все още представляваше неясно петно пред тях.
Положението изглеждаше извън контрол. Мърсър не бе преживявал подобно нещо — виещите аларми, лудешките движения на изтребителя и бойния вик на Били Рей.
Колесникът докосна пистата, изсвирвайки пронизително. Буба рязко увеличи тягата и после изключи моторите. Носът на самолета се наведе надолу. Бързото намаляване на ускорението от сто и петдесет възела на нула прикова Мърсър към седалката. Раменете му се охлузиха болезнено.
Реактивните двигатели утихнаха и той изпусна въздуха, който задържаше от две минути.
— Трябваше да те предупредя за максималната тяга, когато се приземихме. Правя го в случай, че пропуснем пистата и се наложи отново да се издигнем.
— Няма проблем — отговори Мърсър, който изпитваше твърде голямо облекчение, за да се оплаква.
— Диспечер, кажи ми лентата.
— Улучи втората, Фериман 1-1-3 — отговори диспечерът.
Били Рей извика победоносно.
— От два месеца не съм кацал на самолетоносач, но въпреки това уцелих средната лента.
За да поддържат летателен статут, военноморските пилоти трябваше да се приземяват в средната от трите ленти на полетната палуба на самолетоносача. Кацането на първата или на третата означаваше, че са подходили към пистата или твърде високо, или твърде ниско, и ако го правеха често, активният им статут се отнемаше и ги изпращаха на допълнителни тренировки. Буба бе извършил идеално нощно приземяване.
Малък трактор започна да тегли самолета към един от асансьорите. Плексигласовият покрив се отвори и Мърсър вдъхна морския въздух. Миризмата на авиационно гориво и пушекът от осемте парни машини на кораба не бяха способни да възпрат уханието на океана. Мърсър се изуми от трескавата дейност на борда. Наоколо сновяха мъже, изпълняващи различни задачи, а на пистата непрекъснато кацаха и излитаха самолети и хеликоптери.
До „Ф-18“ се приближиха няколко човека. Единият опря подвижна стълба до пилотската кабина. Други двама се качиха по стълбата и помогнаха на Мърсър и Били Рей да се освободят от предпазните колани.
— Радвам се, че се върна, Буба — каза единият мъж. — Командирът на ескадрилата иска да те види веднага в залата за инструктаж.
— Добре — отговори Били Рей. — Е, Мърсър, беше ми приятно.
Мърсър стисна ръката му и се усмихна.
— Щом казваш. Съжалявам, че не бях добра компания по време на полета. Нуждаех се от сън.
— Спал си през цялото време? Нищо чудно, че не отговори на нито един от въпросите ми.
Някой подаде на Мърсър сака му. Той протегна уморените си мускули и осъзна, че корабът се поклаща съвсем леко. Люлеенето изглеждаше силно само докато изтребителят се приближаваше към самолетоносача.
— Доктор Мърсър, командир Куинтана иска да ви види — каза един от моряците. — Ще ви заведа при него. Моля ви, вървете след мен. Полетната палуба е много опасно място.
Огромният товарен асансьор понесе „Ф-18“ към хангара долу. Мърсър тръгна след придружителя си към седеметажната надстройка и видя прозорците на мостика и антените, извисяващи се към небето. „Кити Хоук“ не се захранваше с ядрено гориво и на десния борд имаше един-единствен комин.
Вятърът почти повали Мърсър. На входа се очерта силует. Когато се приближиха, той различи латиноамерикански черти и черна коса и предположи, че това е Куинтана. Командирът беше облечен в безупречно изгладена сиво-кафява униформа и раменете му бяха изправени. „Типичен военен“ — помисли Мърсър.
— Добре дошли на борда на „Кити Хоук“. Аз съм командир Хуан Куинтана5. Защо не влезем вътре? — Куинтана не протегна ръка и наблягаше на всяка дума, докато говореше.
Мърсър тръгна след него. Сивите стени и голите крушки му напомниха за мазето на баба му и дядо му във Върмонт. Стоманените коридори бяха безукорно чисти, но миришеха на моторно масло и солена вода. Куинтана и Мърсър се качиха на третия етаж, прекосявайки лабиринт от коридори, и стигнаха до кабинета на командира. Мърсър би се объркал, ако не бе свикнал с триизмерните плетеници от галерии в подземните мини.
Кабинетът на Куинтана беше малък, но на кораб с екипаж пет хиляди души пространството беше ценно. На стените имаше евтина ламперия, а мокетът на пода беше скромна, но определено по-луксозна настилка от онази в стоманените коридори. Бюрото беше дървено. Тъй като смяташе, че подреденото писалище е признак на психическо разстройство, Мърсър реши, че Куинтана е обсебен фанатик. Единствените предмети на бюрото му бяха лампа и телефон с три линии.