Ако искаш да опустошиш душата на един младеж — трябва да го направиш вестникар. Вестникарят еднакво като другите гледа нещата, но по своему си ги обяснява. Него мъчно можеш накара да повярва нещо. Той мисли преди всичко за опакото на нещата.
Редакторът, който чете какво написал някой, мисли си: — Не ще можеш ме кандърдиса! Колко съм ги писал и аз такива сладки приказки!
Сътрудникът по изкуствата: — Колцина съм хвалил и аз — музиканти и артисти, — без да знае някой какви са били всъщност съображенията ми…
Най-сетне и коректорът чете, че в Нова Зеландия имало 380 хиляди автомобили, и си мисли: — Ба! Кой знае колко нули са прибавени или изпуснати по погрешка!
Дори онзи ден говорих с един журналист за светлото и неоспоримо дело на солунските равноапостоли. Все пак той намери какво да ми възрази: — Всичко туй е добре, но ако речеш да пресметнеш, знаеш ли каква огромна маса хора се занимават с писане у нас! Те всички са жертви на Св. св. Кирил и Методий!
Ако ме интервюират:
— Но какъв е твоят идеал?
— Да престана да пиша!
— Няма ли нещо, което да обичаш на този свят?
— Да, има. В ранна суха есен, в слънчев ден — паяжините, танца на лъскавите паяжини, които се вият над земята от неуловимия полъх на вятъра — обичам да ги гледам, легнал по гръб на тревата…
Природата е пълна с красоти, … когато портфейлът ти не е празен.
Песимист: Ах, погледни: там из улицата, иде погребална колесница. Нещастна среща! Да се върнем!
Оптимист: Да, но колесницата не е празна — значи срещата е на пълно. Да вървим!
Пътят към човешкото сърце е мъчно да се намери.
Към злъчката обаче е много лесен.
Войната е баща на всичко — е казал Херодот.
За майката не е казал нищо, но по всичко изглежда, че това е глупостта.
Фейлетонист! Какво печално поприще! Цял живот да стоиш настрана от живота, заврян в някой кът в долния етаж на вестника, и оттам непрекъснато да мърмориш като свекърва!
Стократно животът ме бие с железен чук по главата, за да ме убеди, че той — животът — не е мой, а на Присламчо и Подмазко. Аз съм се убедил отдавна в това. И все пак ги презирам, и все пак смятам за своя гордост да ги ненавиждам. До гроб няма да си простя тая глупава слабост и фатална нетактичност.
Винаги съм си представял нашия обществено-политически живот, пряко отразяван от партийните вестници и техните взаимоотношения, като една мръсна и прашна крайградска улица, с ниски изкълчени дъсчени стобори, а по вратите наклякали дрипави, обеззъбели от злоба дърти баби, които дигат оглушителна провинциална свада. Те се карат разпенени, една през друга се попържат, стават, сядат, удрят свити пестници един о друг, заканително размахват запретнати ръце.
В своето разнообразно сатирично творчество природата е създала цели особени категории люде, които постоянно пишат за възвишени неща, за красота, правда, любов, доблест добродетел — а носят в себе си една душа мъничка, дребна, която с нищо не е надраснала душата на едно обикновено шимпанзе.
Когато се издигнеш окончателно над земното — тъкмо тогава те заравят в земята.
Дори в момент на върховен екстаз от отражението си в огледалото мухата има само един начин да запечата чувството си.
Драга моя, не се сърди, че те напущам. Текстът на моята последна клетва във всеки случай с нищо не се различава от клетвата на гимназистите:
— Да обикна друга жена? След тебе? Кълна се — никога!
Дълго време аз мислех, че ми вреди алкохолът; сетне хвърлих вината на тютюна; сетне — на месото. Най-после разбрах, че ми вреди просто животът.
Едно от многото благородни чувства, за които обикновеният човек е неспособен, е: признателността. Слепият животински егоизъм ни кара да приписваме всеки свой успех преди всичко на себе си. Коя е тази широка душа, която може да го надрасне?
Недей вярва, когато някой ти каже, че ти е сърдит, защото не си му отишел на гости.
Не осъждай ония няколко стотици млади маниаци на страната, които са побъркани на авторство: всъщност те са, които поддържат българската литература, защото дават пари за списания и книги.
Всички котки мяукат по един и същи начин.
Не се стъписвай пред многобройните си несрети: те са километражните камъни в житейския ти път. А кой товарен кон се плаши от километражните камъни?