Казват с любов и почит: библиотеката.
А мене ме е просто страх от това учреждение.
Защото каквито глупости и да си написал — всичко отива там и става общо достояние завинаги. И дори ако днес не изглеждат глупости — все пак някой някога, може би дори вече след като тебе те няма на света, ще ги намери, ще ги чете и ще се смее и срамува за тебе. Нима не ви е още отсега срам от оня, който някога ще се срамува за вас?
Колчем ми се е случвало да навляза в голяма гора, с неописуема красота на извишени към небето борове или рошави буки, или гиздави елхи, натруфени като млади невести — все ми е минавало през ума: — Голям въпрос е дали бива тая неповторима хубост да се жертва, за да се прави… хартия. — И дали не е по-добре да се отсичат само тънички клонки и с тях да се понашибва овреме всяко младо, което почувства нагон да пише — та дано се остави, за негово добро.
Може да изглежда парадокс, ала аз мисля, че лекият житейски успех на Стефан Богориди, който благодарение на гръцкото си образование е бързо напреднал като отомански висш чиновник, значително обяснява тогавашното тържествено шествие на гръцки дух между нашите деди и срамно поражение на българския.
„Келепир“ — тая дума турчинът аристократ е измислил специално за българина плебей. И ние, днешните, сме такива: предложете на най-богатия българин един безплатен билет по железницата или даром място в театъра — и наблюдавайте как ще светнат очите му.
Що е журналист? Механически музикален инструмент: вържи му заплата, пусни му една идея — и завърти дръжката.
В книгата на живота има една най-важна, най-дълбока и най-проникновена страница — откровение. С девет печата, завинаги е запечатана тая страница за онзи, който не е бил родител и не е погребал рожба.
Има автори, които могат без стеснение да ти кажат: — Бях започнал да пиша пиеса. Но като чух, че и Бернар Шоу пише, отказах се — не обичам да ми подражават…
В нашата страна честният човек съвсем не е на почит. И лесно обяснимо. В нашата страна съвсем не е трудно да бъдеш честен: това е може би едничкото занятие, което няма охотници за конкуренция.
…И аз спрях втрещен пред живота: той е толкова къс, че никога не ще успееш да опишеш безконечното му нищожество…
Колко пъти ми е дохождало наум: защо употребяваме думата падеж за деня, в който имаме да плащаме полица? Много по-изразителна е думата плащаница. Толкова повече, че очаква ли те плащане, когато нямаш пари, ти си разпънат на кръст и остава да ти метнат една плащаница.
Нашенецът не мрази книгата. Нещо по-лошо: той няма никакво отношение към нея. Той не знае за какво би му трябвала. Ако би я смятал за лукс, той би ламтял за нея. Но тя е за него просто една нелепа непотребица.
Вярно е, че все пак има книги.
Но има и амбулантни музиканти-бандаджии, които по празници и именни дни се вмъкват незабелязано през пътната врата и току гръмват своя марш всред двора, без да ги е канил някой. Домакините изтичват отвътре с досада и им дават някой лев, само да млъкнат и да си отидат.
Има и автори. Те, бедните, винаги ми напомнят мухи в затворен прозорец: цял живот се блъскат в стъклото и си въобразяват, че летят в ширния простор, който е завинаги отвъд прозореца…
В този огромен свят на тайнствени заплетни и на неразрешими загадки, влечението да играеш някаква видна роля в микроскопическия кръг около тебе винаги ми се е виждало във висша степен наивно.
Няма положение без изход: всичко се нарежда, само че по някой път зле.
Беше късен час и целият салон беше пълен с нестройна глъчка, викове и песни. Аз седях сам при една масичка точно срещу вратата с портиери, [портиера — фар. завеса от плътен плат до земята] отгдето влизаха кабаретните артисти, за да изпълняват номерата си. И ето, зад портиерите се изправи, приготвена, за да влезе, една танцувачка. Банална в голотата си, капризно накитена, с кастанети на пръстите, с гъста мазилка на лицето си, тя се спря там няколко мига в явно вълнение. После поправи тук-там накитите си, улови с лява ръка едната портиера, а с дясната… се прекръсти три пъти… И се втурна вътре, завъртя се във вихрен танц и зачатка кастанетите… В своя срам на паднала душа, тя бе тъй високо, високо над всички нас… Никога величието на религията не ми се е виждало тъй неотразимо и нашето вродено безбожие — тъй чудовищно, както тая нощ — в едно кабаре.
Човек трябва да бъде добър с хората преди всичко от предвидливото чувство за една следсмъртна деликатност: — Ужасно е да си представиш в какво крайно неудобно положение ще туриш своите познати, които един ден ще придружават ковчега ти и ще бъдат принудени според обичая да те величаят за добър и скъп човек, когато положителното им мнение за тебе е всъщност, че ти си бил първо качество вагабонтин…