Розина обаче не мисли така. След години тя става уважаван лекар и се опитва да намери научно обяснение на загадъчното явление. Тя не се разделя с фотоапарата си, но на лентата не се запечатва никакъв образ. Скоро става ясно, че жената в черно не е от плът и кръв, защото опънатата тънка жица на стълбището остава непокътната, когато призракът преминава през нея. Все пак упоритостта на Розина е възнаградена. По нейното описание няколко по-възрастни съседки идентифицират самоличността на жената в черно. Привидението напомня на втората съпруга на бившия обитатели на къщата — адвоката Суинхоу. Страстна алкохоличка, приживе въпросната дама имала навик постоянно да претърсва къщата, обсебена от неистовото желание да се докопа до бижутата на предшественичката си.
В средата на ХХ в. писателят Артър Кларк предлага по-приемлива хипотеза, която хем не отрича призрака, хем примирява странното явление с науката. Според него става дума за „каменни видеозаписи“!
3 юли 1987 г. Днес случайно споменах на Таоа за теорията на Артър Кларк и старият мъдрец просто рече, че може да ми покаже „каменен видеозапис“. Той се захвана с неговите шамански ритуали, които много впечатляват туристите, но всъщност му служат да се концентрира. И после пещерата, която обитава на остров Фату Хива, ни показа нещо като холографен образ на баща му — стария шаман Пакеекее. Видението трая около трийсет секунди и Таоа ме помоли да прекратим експеримента, защото не бива да измъчваме напразно мъртвите. Той обаче не можа да ми обясни как е накарал образа да се появи. Само се усмихна и рече, че и друг път го е правил, но досега никой островитянин не е успял да съзре това, което той вижда.
Всъщност не само Артър Кларк, но и много други сериозни учени предполагат, че сцени, събития и дори атмосферата от миналото могат да се запечатват в материала на дадена сграда. По-късно под въздействието на неизвестен подтик, те се появяват под формата на „видеозапис“. За да се превърне някоя сграда в природен видеомагнетофон, може би е достатъчно в стените й да се съдържат силициеви частици и железни соли — основните материали за направа на магнетофонните ленти? Когато споделих тези разсъждения с Таоа, той се усмихна и рече, че може да призове духа на баща си и джунглата…
За голяма изненада на скептиците, които смятат, че жената в черно е измишльотина на невръстните членове на семейство Деспард, опитният психолог Андрю Маккензи публикува през 1988 г. научно съобщение за четири съвсем скорошни появи на привидението. През януари 1970 г. по време на урок по кормуване по улиците на Челтнам г-жа Дорийн Джаксън съзира висока жена в черно с ръка на лицето да се появява на прага на „Къщата на Св.Ана“ и да пристъпва по алеята за коли. Г-жа Джаксън тутакси набива спирачките, но инструкторът й е изненадан, защото не е видял нищо. През 1985 г. пък един музикант съзира жена в черен кринолин на прага на същата къща. Лявата й ръка пак закрива лицето. „Тя вървеше плавно — разказва очевидецът — сякаш се плъзгаше по пътеката към ъгъла. После внезапно спря, извърна се и се загледа право към нас.“ Спътникът на музиканта също вижда жената. Когато тя се обръща, лицето и е напълно открито, но двамата се затрудняват да го опишат. То им изглежда като бледо петно над фигурата. Ала докато се съветват дали да я проследят, жената в черно изчезва.
Призракът от Инкстън
А ето и разказа на Алфред Бард за призрачната му среща с неговата бивша работодателка29:
„Градинар съм и работя в Суостън. На връщане от работа винаги минавам през църковния двор в Инкстън. В петък, 8 май 1885 г., се връщах както обикновено… Погледът ми попадна върху квадратната каменна гробница на покойния господин Дьо Фревил. После видях г-жа Дьо Фревил, облегната на перилата, облечена както обикновено в черна рокля, черен жакет и с черно боне на главата. Тя гледаше право към мен. Лицето й изглеждаше много по-бледо от обикновено. Познавах я добре, защото едно време работех при нея… Предположих, че зидарят от Кембридж, г-н Уайлс, е в гробницата и поправя нещо. Заобиколих и надникнах да видя дали вратата е отворена, като поглеждах и към госпожата, без да се отдалечавам на повече от 5–6 метра от нея. Тя извърна лице и ме проследи… Докато надничах да видя дали гробницата е отворена, се препънах в треволяка и за миг погледнах към краката си. Когато вдигнах отново поглед, жената я нямаше. Не би могла да излезе от двора, защото трябваше да мине покрай мене. Затова си помислих, че е влязла в гробницата. Доближих се до вратата, но за моя изненада, тя се оказа залостена и очевидно не беше отваряна, защото в ключалката нямаше ключ…
29
Кой знае защо драконът не съобщава забележителния факт, че за достоверността на този разказ гарантира със специално писмо до Дружеството за изследване на човешката психика лично енорийският свещеник К.Т.Форстър.