В столицата мнозина (включително и Хък) се възхищават на бедното, но талантливо сираче, ала никой не му помага.47
В началото великият Хорас Уолпол, чийто „Замък Отранто“ също е чиста проба мистификация, се отзовава с възхита за поемите на „Роули“, но когато негови приятели му подшушват, че те са съвременни, той тутакси високомерно загърбва младия Томас. По това време издателите на Чатъртън, привърженици на вигите, изпадат в немилост и са напъхани в затвора. Хонорарите стават все по-малки и по-редки, а Чатъртън има лошия навик да купува с тях подаръци на майка си и на сестра си. И когато отказват да публикуват последната мистифицирана поема на „Роули“ Чатъртън посяга на живота си.
25 август 1770 г. Горкото хлапе! Вечна му памет. Ако литературният пазар не беше се свил толкова, Томас сигурно щеше да стане един от най-добрите в занаята.
Доста време след смъртта му Колъридж, Уърдзуърт, Шели, Кийтс и Байрон преоткриват вече като автор Чатъртън и започват да се питат: дали, ако беше живял поне до 60 години, той нямаше да се извиси над Шекспир.
Алиса и кралица Виктория
Появата на компютрите през втората половина на ХХ в. внесе нова, свежа и твърде любопитна струя в разобличаването на литературните мистификации. В продължение на цели 11 години неколцина американски изследователи маниаци подлагаха на стилистичен анализ със специално написани за целта компютърни програми неизвестните дотогава дневници на английската кралица Виктория. И един ден хвърлиха бомбата:
Авторът на „Алиса в Страната на чудесата“ не е математикът Чарлс Доджсън, писал под псевдонима Луис Карол, а английската кралица Виктория! И за традиционалистите, които не вярват на компютрите, бе цитиран откъс от „секретните дневници на кралицата“: „Навярно мнозина ще зяпнат от изненада, когато узнаят, че зад Чарлс Доджсън и неговия литературен псевдоним стоях аз.“
И в края на ХХ в. вестниците и списанията бяха засипани със сензационни материали за дяволския сговор между кралицата и скромния математик, разказвач на приказки. Много скоро зад всеки от героите в Страната на чудесата бе открит член на кралското семейство и „Алиса…“ се оказа… тайната автобиография на кралица Виктория. Разбира се, чуха се и плахи гласове в защита на Чарлс Доджсън, доскорошния номинален притежател на псевдонима Луис Карол. Професорът от Оксфорд Самюъл Бътлър заяви, че цялата история му прилича на шегата, която си направи в края на XIX в. неговият велик съименник, английският писател Самюъл Бътлър, когато заяви, че не Омир е написал „Одисея“, а някаква древногръцка поетеса.
В края на краищата известна светлина върху отношенията между кралицата и Доджсън хвърли същият онзи американски компютър, който разбуни духовете. Щом му качиха по-усъвършенствана програма за стилистичен анализ, той взе високомерно да твърди, че по-големи претенции от кралица Виктория за авторство на „Алиса…“ могат да имат Чарлс Дикенс и… Шекспир.
Ха сега иди, че им вярвай на компютрите!
12 март 1998 г. Цитатът от дневника на кралицата просто доказва на днешното поколение близостта на Виктория с Чарлс Доджсън и брилянтното й чувство за хумор. Неща, в което никога не съм се съмнявал, защото добре познавах и двамата. Но не съм убеден, че Доджсън беше авторът…
Константин Симонидис
През февруари 1853 г. в Британския музей се появява посетител от Гърция, който предлага древни ръкописи за продан. След като ги проучва внимателно, сър Фредерик Мадън ги обявява за фалшификати и отказва да ги купи. На другия ден Константин Симонидис донася други ръкописи. Този път Мадън ги признава за автентични и Британският музей се сдобива с нови експонати, които и до днес могат да се видят в неговата сбирка.
Отхвърлените ръкописи Симонидис предлага на страстния колекционер сър Томас Филипс, който не е толкова придирчив. Верен на принципа: купувай и съмнителната стока, за да не изтървеш нещо ценно, Филипс тутакси придобива и явните фалшификати. Най-голяма радост му доставят първите три книги от „Илиада“, написани на тънък пергамент с изящен почерк. Симонидис твърди, че е събирал ръкописите из атонските манастири, където живял през 1840 г. Проверката установява, че някои от придобитите от сър Филипс ръкописи съвпадат по автори и заглавия с ръкописите в Атон. Внимателното проучване на манастирските сбирки обаче показва, че част от техните ръкописи са подправени. Този факт снема от Симонидис вината, че той е фалшификаторът. Още повече, че гъркът притежава около 2500 ръкописа, съхранявани в няколко големи сандъка! Как се е сдобил с тях доскоро си оставаше мистерия, но за всеки е очевидно, че не е по силите на един човек да ги съчини. Дори и такива „машини“ за писане като Жорж Сименон, Барбара Картланд и Даниъл Стийл така и не достигнаха до заветните хиляда заглавия. Явно за целта човек трябва да живее поне колкото библейския Матусал. Но тъй като познавам един такъв тип, аз порових малко и ето какво открих.
47
За съжаление по него време плавах с Кук и рядко се връщах в Лондон. Апропо, уж аз съм мистификатор, а в текста за Чатъртън драконът е сложил портрет на Кийтс!!!