Кръстан Дянков
Мистериите на Уилям Портър, наречен О. Хенри
Стендал, Жорж Санд, Саки — световната литература познава доста творци, останали в библиотеките не с рождените са имена, а с тъй наречените „имена на перото“. И колко по-вярно е да се каже така, отколкото да се картотекират тези автори е унизителното „псевдоним“, сиреч лъжеиме. Защото зад измислените прозвища се крият едни от най-страстните привърженици на истината, които читателите от всички времена помнят и обичат, ценят и препрочитат. Така и в сегашния сборник нашият читател отново ще се срещне с един любим автор, известен единствено с краткото, но многозначително име на перото О. Хенри.
Познаваме го от съвсем недостатъчните на брой преводи в печата, както и от първото издание на тази книга („Народна култура“, 1970), по-непълно от сегашното и бързо превърнало се в библиографска рядкост. Автор на 273 разказа и един съставен от разкази роман, О. Хенри все още не може да се нарече широко по-популярен у нас, макар неговият хумор — често твърде тъжен — да е хумор универсален, а не априори, макар езикът му — носещ киселата жилка на един отминал, но все още жив жаргон — да прескача всякакви национални граници и да го прави еднакво леко четен на всеки език. Не се наемам да разсъждавам защо това е така, но що се отнася до американската литература, с великото изключение на Марк Твен (още едно име на перото), като че редът на големите хумористи от рода на О. Хенри, Ринг Ларднър, Кларънс Дей и Джеймз Търбър у нас още не е дошъл. Всъщност тук няма нищо чудно — по стар, още от времето на Ричардсън, обичай, границите на езика най-напред се прекосяват от романи, а хумористите са най-често майстори на късите форми. Нещо повече — изборът в преводната литература преди всичко е падал най-напред върху крайъгълните произведения, определящи известни периоди и тенденции в съответните книжовни процеси, говорещи за цялостната философия на едно или друго художествено течение и политическа платформа, или пък много рядко — се е диктувал от определени за дадена епоха читателска навици и предпочитания към едни или други сюжети. Така до нас първи достигат онези произведения на чужди писатели, поети или драматурзи, които най-блестящо и красноречиво са отразявали или отразяват развитието на чуждите литератури като части от един още по-дълбок и по-необхватен общ социално-културен живот. Не че творчеството на авторите-хумористи не е в състояние да ни даде такива познания. Напротив — О. Хенри е тъкмо такъв случай, — от тях понякога може да се научи много повече за обществения климат в една страна, за идейните голфщроми в историческия прибой на народите, за нравите и бита. Така че с издаването на тома „Избрани разкази“ от О. Хенри ние отново ще имаме възможност да обърнем очи към една Америка от началото на века с почти всички нейни вътрешни социални конфликти. Америка на Юга, на Средния Запад и на големия град. Америка, вече осъзнаваща своето място в света и сънуваща утрешната си роля на фокус, който ще съсредоточи противоречията на цял един обществен строй. Ще обърнем към нея очи, за да я видим чрез кратките притчи и гротески на Уилям Сидни Портър.
Защото това е истинското име на О. Хенри. Човекът, който се е родил недалеч от Грийнзбъро, Северна Каролина, в разгара на Гражданската война, на 11 септември 1862 година. И макар животът му да протича другаде, трудно ще достигнем точната преценка на творчеството му, ако не се спрем на тези първи години в Юга, който, заедно с неговото възмъжаване, навлиза след войната в мъчителната фаза на преустройството и на идеали, и на обществена структура.
Останал без майка в края на войната, Уил Портър заживява с баща си, потомствен лекар, и по-големия си брат, под непосредствената грижа на леля си Лина, строга и взискателна възпитателна и в продължение на цели седемнайсет години единствен негов съдник и настойник. Старият доктор Портър се заема да лекува ранени и болни, които — освен това и морално смазани — се завръщат от фронтовите линии след капитулацията на генерал Лий. Но това разрастване на практиката не обогатява Олджърнън Сидни Портър. Напротив, семейството бързо обеднява, защото пациентите на доктора са най-обикновени довчерашни сиводрешковци от армията на злополучната Конфедерация. От леля си Уилям Портър ще попие неизчерпаемия интерес към книгата, а и нещо много важно, за което едва ли тогава си дава сметка, като учителка в местното първоначално училище, тя имала навика да разказва на учениците приказки, които те сами трябвало поотделно да довършват. Така може би се поставят основите на утрешния авторов похват тъй да съчинява своите истории, че никой, до последния момент, да не подозира какъв ще бъде техният край. Той чете през това време Омир, Чосър, Тенисън, Шекспир, Хенри Джеймз, библията, „1001 нощи“. На седемнайсетата си година Уилям постъпка на работа в чичовата си дрогерия „да учи занаят“. Това е именно мястото, където той влиза в допир с проблемите на деня — дрогерията не е нищо друго освен едно от кафенетата на селището, там се събира местният „елит“. И освен занаята тук той научва далеч по-сериозните и решаващи за Юга през това време истини, тук има възможност да слуша речта на улицата, а в свободното време — да се отдава на любимите занимания, стрелба, музика и рисуване. Може да се каже, че тези години на младостта в Грийнзбъро всъщност изработват оригиналните калъпи, с които по-късно авторът ще си служи в създаването на безброй характери. Тук се формират първите, и затова най-силни, негови впечатления от дълбокото социално разслояване в този район на Америка, еднакво болезнени и обобщаващи за цялата нация. Заедно с това идва денят, в който тази „регионална“ среда се оказва тясна за него и три години по-късно Уилям Портър заминава със свои близки за Тексас, за да не се върне вече в Грийнзбъро, освен на два пъти — за погребението на баща си и на баба си.