Уолдън се оригна пиянски и тропна по масата.
— Какво искаш да кажеш? И защо си маскиран? Какви са тези приказки за имането на Ившам?
— О, аз го намерих — кимна Разказвачът. — Трябва да минем през Дверите на Съня, където сатаната чака сред тълпящите се мъртъвци като огромен червен вълк. О, да, Ангелът на смъртта се подготвя да излее съдините на Божия гняв.
— Кой си ти? Свали си маската! — Хюбърт Монаха примигна, поклати глава и отпи още от отровния кларет.
— Аз съм този, който буди духовете. Аз пея песни на жалейка и навсякъде край мен се тълпят войнстващите призраци на отмъстителните мъртъвци.
— Аз не… — Уолдън се опита да се изправи, но установи, че не може.
— Кой… какво? — запелтечи Хюбърт Монаха.
— Вие умирате — заяви Разказвачът на приказки. — Не можете да помръднете, нали? Не усещате краката си, нали? Убих пазача ви и смесих с отвара от най-смъртоносния бучиниш кларета, от който аз самият не пих. Можете ли — той се наведе напред, хилейки се на жертвите си, — можете ли да помръднете? Не! Смъртта бързо ще плъзне по нозете ви и ще ги вледени. Нищо не можете да направите, освен да заспите вечния сън на нощта, която се спуска над вас.
Той замълча, докато Монаха и Уолдън се опитваха да съберат сили.
— Сигурна смърт — обясни Разказвачът на приказки, — пролазващ мраз, който сковава крайниците. Ще потънете в тъмен облак, докато се носите към вечния мрак. — Той погледна към двете проститутки, които още не осъзнаваха кошмарната драма, която се разиграваше около мръсната маса.
— Защо? — попита Хюбърт.
— Защо? Аз съм пратеник на призраците-кръвопийци. Аз съм Бонифас Ипгрейв, Божието отмъщение.
Уолдън се опита да се вдигне на крака, но се препъна в стола и се свлече. Двете проститутки изпищяха. Разказвачът на приказки скочи и измъкна малък арбалет от торбата си, зловещ миниатюрен лък със заредена стрела и опъната тетива. Той го насочи към проститутките.
— Tace et vide — изсъска той. — Запазете мълчание и наблюдавайте.
Двете вцепенени жени се вкопчиха една в друга, докато Разказвача на приказки отстъпи назад, за да наблюдава как разбойническите главатари умират, парализирани от смъртоносния бучиниш. После измъкна камата си и пристъпи първо към едната, после и към другата безпомощна жертва. Без да обръща внимание на давенето и последните им стенания, той изряза с острието буквата „М“ на челата им. След това, удовлетворен, прибра камата си в калъфа, взе арбалета и отново го насочи към двете проститутки.
— Няма да ви убия. Вие не заслужавате да умрете, поне все още не. Когато дойдат, кажете, че Бонифас Ипгрейв се е завърнал.
5
Waelstow: Касапница
Час по-късно, доста след като камбаните бяха ударили, Майлс Флешнър, енорийският писар на „Сейнт Ботълф“ в Крипългейт, доста притеснен, приближи до вратата за покойниците на своята енорийска църква. Макар и бивш коронер, той беше боязлив човек, а сега — и много наплашен от ужасите, станали в това уж свято място. „Сейнт Ботълф“ много точно отразяваше думите на Писанието: „… Стои на свето место «мерзостта на запустението»“73. Сградата беше осквернена от светотатствени и кощунствени деяния и сега Светото причастие беше махнато, лампите на олтара бяха угасени, светата утвар — отнесена и заключена някъде. Тук не можеха нито да се произнасят молитви, нито да се палят свещи пред Девата, нито да се пеят песнопения, нито да се отслужват литургии, докато епископът от Лондон не очистеше и не осветеше наново сградата като „Свято място, Дом на Бога и Двери на Рая“. Майлс си спомни събитията отпреди двадесет години, когато Бонифас Ипгрейв беше потърсил убежище тук, в олтара, а после бе изчезнал. Това беше в младите години на Флешнър, когато все още беше амбициозен коронер, в пролетта на своето възмъжаване. Сега спомените се носеха назад, прелитаха като призраци през уморения му ум. Той си спомни Ившам — грубиян, безочлив и високомерен, но не, не, той не можеше, не биваше да си припомня това, не и тук! На Майлс Флешнър понякога му се искаше да не бе имал нищо общо с тази църква. Прокълната ли беше „Сейнт Ботълф“? Един свещеник вече бе изгубил разсъдъка си и бе потърсил убежище в манастир. Беше ли отец Джон толкова разстроен и наплашен, че да последва примера му? Свещеникът беше помолил Флешнър да се срещнат в сакристията три часа след камбаните, известяващи шестия час. Имаше още доста работа, която трябваше да се свърши: дарохранителниците, статуетките на Девата, потирите за причастие, дискосите и стъклениците с миро трябваше да се увият в плътен, сатениран атлаз; восъчните свещи, дрехите, църковните одежди и олтарните покривки, тамянът, въглените и всевъзможни други предмети трябваше да се опишат. „Сейнт Ботълф“ беше под запрещение и щеше да стои запечатана до повторното й освещаване. Църквата вече не бе дом на Серафимите, Властелините на светлината, а място, обитавано от демони и от души, които не бяха напуснали земята, душите на всички онези клети нещастници, варварски изклани и захвърлени като късове кърваво месо в нефа.