— Познаваше ли Ипгрейв, господарю?
— Не отблизо. Спомням си го — невисок, приятен на вид, спретнат и прецизен, сдържан, с проницателен поглед. Да, това е всичко. — Корбет дъвчеше ъгълчето на устата си. — Сега си спомних. Да… — той вдигна пръст, сякаш нещо бе разбудило паметта му.
— Господарю?
— Тъмнорижава коса, доста рядко срещан цвят, спомних си го, макар да съм го виждал преди двадесет години.
— Мислиш ли, че се е завърнал?
— Може би, защо не? В крайна сметка, той беше кралски служител. — Корбет се усмихна, после пристъпи по-близо и докосна леко Ранулф по бузата с облечения си в ръкавица пръст. — Изобретателен, находчив, амбициозен. Както и да е. А „Утехата на Батшеба“?
— Игнасио Инглийт е отишъл там, а после в една кръчма, наречена „Залите на Чистилището“. Напил се здравата и заспал. Някой — незнайно кой — го е извел навън — вдигна рамене Ранулф, — и го е завлякъл към неговата гибел. Кръчмата била претъпкана. Прислужниците останали много доволни, че пияницата си тръгва.
Той замълча, тъй като някой почука на вратата; тя се отвори и съдържателят се втурна вътре с крайно тревожна физиономия.
— Сър Хю, милорд — вдигна ръце той, — долу има някакъв човек, представи се с името Калугерицата. Иска да говори с вас, същото иска и отец Джон от „Сейнт Ботълф“. Той също е тук, заедно с Майлс Флешнър, неговия енорийски писар.
Корбет вдигна очи към тавана и направи знак на Ранулф да го последва. На вратата спря, прекръсти се и посочи към кървавата купчина в дъното на стаята.
— Коронерът и шерифът ще се оправят с това. Е, да вървим.
Мъжете го чакаха в общата зала на кръчмата долу. Калугерицата, спретнато облечен в тъмнозелен жакет и панталон, обут в меки кафяви ботуши, си играеше с катарамата на тъмносиния си плащ. Човек с остър и хладен ум, помисли си Корбет. Той беше бръснат, а косата му беше ниско подстригана над ушите. Корбет се насочи към него, но той му смигна и посочи към масата в сенчестата ниша, където отец Джон и Флешнър жадно се наливаха с вино.
— Чух за тази бъркотия — прошепна Калугерицата, — и побързах да дойда. Отец Джон пристигна малко след мен; като обезумял е.
Корбет кимна, приближи до масата на свещеника и се настани на един стол.
— Отец Джон — докосна той свещеника по рамото. — Моите съболезнования за смъртта на баща ти.
— Кръв тук, кръв навсякъде — промърмори свещеникът, издавайки напред лицето си. Той изглеждаше изключително зле, беше небръснат, Корбет забеляза и кървавата резка на челото му. Флешнър, който бе дори още по-разстроен и възбуден от него, седеше дълбоко в сенките, стиснал чашата си като уплашено дете. Корбет ги остави да пият и се огледа. Съдържателят благоразумно беше преместил двете проститутки и тяхната малобройна, но заинтригувана публика в кухнята. Навън търговията още не бе приключила и общото помещение беше безлюдно, с изключение на слепия странстващ певец, който тананикаше приспивна песен на своя пор.
— Отец Джон, защо си тук? Разкажи ми какво се е случило?
Свещеникът започна да говори; думите му бликаха тревожно, докато описваше страхотиите, сторени в неговата църква. Корбет слушаше съсредоточено, доволен от присъствието на Ранулф зад гърба му. Тук, в мрака на кръчмата, в която свирепото убийство бе нанесло своя удар, се разгръщаше още една приказка на ужасите. Той прикри изблика на страха, вледенил ума и сърцето му. Докато слушаше отец Джон, той съзнаваше, че в лабиринта на мистериите, прострял се пред него, броди и дебне убиец, тъмно изчадие на мрака. Ловът беше започнал, жесток и страшен. Пълзящият пламък на внезапното убийство щеше да мъждука около него. Преплетените корени на отдавна погребан грях щяха да почерпят свежи сокове и да покълнат. Свещеникът най-сетне свърши и се отпусна на стола си, взирайки се пред себе си със зяпнала уста, все още под въздействието на преживяния потрес.