— Взех главите — смотолеви той. — Сложих ги в една торба, която оставих в олтара. Какво трябва да направим… — той вдигна изпълнен със страх поглед нагоре.
— Главите? — просъска Ранулф. — Разпознахте ли ги?
— Разбира се! Моята мащеха, втората съпруга на баща ми, Кларис, и нейният иконом, Ричард Финк.
— Защо е трябвало да умрат?
— Не знам — разрида се отец Джон. — Аз трябва да отида там, трябва да сторя необходимото.
Корбет стисна ръката на свещеника.
— Договорили сте се да се срещнете с мастър Флешнър около три часа следобед в ризницата на „Сейнт Ботълф“?
Отец Джон кимна.
— Отец Джон, ти си отишъл в ризницата. Нападателят те е последвал, влизайки отвън. Бил си повален, ударен и вързан, а устата ти е била запушена. — Свещеникът кимна. — После нападателят е отишъл в нефа с торбата си и по някакви негови дяволски причини, е оставил отрязаните глави в купела. Върнал се е при теб, извадил е камата си и вероятно е щял да изреже на челото ти буквата „М“?
— Да — въздъхна отец Джон, — но благодарение на Бога в този миг Майлс отвори вратата за покойниците. Нападателят излезе в нефа, сякаш искаше да избяга през църквата, после се върна и напусна през задната врата на ризницата, от която се отива в гробището и към свещеническия дом.
— Как изглеждаше той? — попита Ранулф.
— Беше с качулка и маска. Не говореше, а по-скоро шептеше; дрехите му воняха ужасно на нещо граниво.
— Какво каза? — продължи Ранулф.
— Че той е Бонифас Ипгрейв, който се е завърнал, за да отмъсти на Ившам и всички негови близки. Сър Хю, защо стоим тук! Ами мащехата ми, ами Ричард Финк?
— Къде живееха те?
— На Клодиърс Лейн в Крипългейт, близо до старата градска стена. По-добре да бяхме…
Корбет се съгласи и се изправи.
— Може ли да дойда и аз? — Калугерицата се промъкна покрай Ранулф.
— Да, може — отвърна Корбет. — Всъщност, сър, искам някой път да разменим няколко думи насаме.
Той вече бе взел решението си. Утре щеше да свика специалната съдебна комисия за разглеждане на углавни престъпления, така че всички замесени в тази работа щяха да отговарят под клетва, но дотогава…
Корбет се сбогува със съдържателя и сподирен от Ранулф и останалите, напусна „Ангелския поздрав“. Той отпъди някакъв шарлатанин, който предлагаше да лекува паразити с лапи от копър, живовляк и овча лой. Останалите търговци бяха не по-малко досадни. Дневната светлина гаснеше. Пазарната камбана скоро щеше да удари, приставите щяха да надуят своите рогове и търговията щеше да спре, но дотогава търговците и техните чираци щяха отчаяно да се опитват да примамят нови купувачи. Студът хапеше, калта и животинските изпражнения под краката им се втвърдяваха под тънка корица лед. Група нарушители на реда, всички оковани наедно, чакаха да бъдат отведени в ареста. Някакъв луд, вързан от близките си, виеше протяжно към смрачаващото се небе, докато го водеха към местната църква, за да го привържат към олтарната преграда с надеждата, че ако прекара нощта пред Бога, безумието му ще се излекува. Продавач на реликви предложи да им покаже ръка на светец, чийто пръст можел да се извива и да посочва виновника. Ако обаче вярващите не се интересували от това, можел да им предложи парче от рог на еднорог, благословено от свети Ниниъс74, сигурна защита срещу отравяне? Интерес проявяваше обаче само едно малко просяче.
Всички бързо се разбягваха от пътя на Корбет и тълпата около тях мигом оредяваше. Нощните птици, плъпнали по тесните улички, вече бяха нащрек. Кралските хора душеха наоколо и никой не смееше да се изпречи на пътя на тези всяващи страх мъже с мрачни лица, стиснали дръжките на мечовете си. Хората познаваха отец Джон и Флешнър и им подвикваха приветствия, но само енорийският писар отговаряше, вдигайки разтрепераната си ръка в знак на признателност.
Корбет вървеше напред, следейки с изострено внимание хлъзгавия път и тесните улички от двете му страни, където се тълпяха рояци нощни птици, проститутки и мародери, в очакване да падне мракът. Отекваха викове, чуваха се ругатни. Затръшваха се врати, захлопваха се капаци на прозорци. Противната миризма на помийна яма изведнъж изчезна, когато минаха покрай парфюмерийно дюкянче, пред което бяха наредени отворени гърненца с Manus Christi75 — розова вода с амбра. Чираците се суетяха над везните и съдовете за приготовление на парфюми, чиято възхитителна миризма галеше ноздрите на Корбет и му припомняше образа на лейди Мейв. Той се отдръпна, защото едно малко момче, облечено в черно, изтича покрай тях, звънейки с камбанка, за да предупреди хората за приближаването на свещеник, носещ последно причастие. Главата и раменете на свещеника бяха покрити с червено-златист плащ. Корбет коленичи за миг, докато той мина покрай него, забързан към нечий смъртен одър, после стана и продължи.