Дъхът на Аделиша секна, тя се свлече на близкото столче и простена:
— Не ти вярвам. Покажи се.
— По-добре не, не и в това състояние, в което съм сега.
— Тогава как… — Аделиша се сепна от нещо искрящо, което беше подхвърлено леко през прозореца. Тя заопипва пода и вдигна малкия златен пръстен с яспис.
— Пръстенът ти — гласът беше нисък, леко подигравателен. — Твоят пръстен — повтори той. — Пръстенът на майка ни. Ти ми го изпрати.
Аделиша стисна здраво пръстена, докато сълзите напираха в очите й.
— Ако ти си Бонифас, къде беше толкова време? Защо се връщаш сега? Защо не…
— Миналото е затворено и запечатано, Аделиша. Няма връщане назад, сред мъртвите. Моят час удари, отмъщението дойде.
— Отмъщение за какво?
— Заради грехове, вонящи на злина и порок.
— Но ти каза, че миналото е запечатано?
— Така е, с изключение на греха. Неговите цветове избуяват, изобилни и тучни, те трябва да бъдат изтръгнати.
— Ти ли си Мистериум?
— Да.
— Но ти настояваше, че нямаш вина. Ти твърдеше, че си невинен, застанал в центъра, сочещ към четирите ъгъла. Ти написа…
— Това беше тогава — долетя шепот.
— Ти ли… — устата на Аделиша пресъхна. — Ти ли уби Ившам и другите? Каква ужасна смърт! Освен това, имам новини от града. Призована съм от кралския служител…
— Кучетата си пъхат муцуните в боклука. — В гласа прозвуча подигравка. — Какво общо имаме ние с кралските служители, Аделиша?
— Бонифас, как избяга?
— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш нещо.
— Какво?
— Когато дойде да ме видиш, тогава, в олтара на „Сейнт Ботълф“, попита ли те Ившам — гласът затрепери от ненавист, — попита ли те Ившам, това изчадие на сатаната, за жена на име Беатрис?
— Не — прошепна Аделиша, — но по-късно, когато ти избяга, той и Инглийт дойдоха в нашия дом. Претърсиха го от мазето до тавана, но разбира се…
— Никога не съм държал нищо там; или поне не много, нали, сестрице?
— Не, не.
— А Ившам, какво попита той?
— Крещеше ми за някаква жена, Бонифас, ако това си ти. Да, той каза името й, Беатрис, и това беше всичко. А сега ми отговори: как избяга?
— Просто минах през вратата, сестро.
— Но тя е била… — Аделиша бързо приближи до прозореца и се вкопчи в грубия дървен перваз. Впери премрежен от сълзи поглед в тъмнината, но посетителят си беше отишъл.
— Не разбирам. — Харви Стантън, съдия от Кралския съд, пристегна подплатения си с катеричи кожи плащ, после се наведе и потупа тъмнозелената кожена тапицерия на съдийската пейка в залата за углавни дела, намираща се точно до голямата зала на Уестминстър. — Не разбирам — изсумтя той, хвърляйки бърз поглед към своя колега Бландфорд, който седеше до него, натруфен в не по-малко скъпи одежди, с изключително недоволно изражение.
Ранулф се облегна назад във високото си кресло и огледа удобно обзаведената, внушителна зала. Стените бяха покрити до средата с ламперия, а боядисаният в розово хоросан над тях беше украсен с рисунки, малки бродирани пана и гоблени, всички на теми, свързани с правосъдието — как Даниил защитава Сузана78 или пък Соломон се произнася по въпроса чие е детето.79 После той хвърли поглед на Чансън, „секретаря на конюшните“, който се бе настанил на ниско столче до вратата и изпълняваше ролята на съдебен разсилен. Отвън двама яки, плещести войници, блестящи в украсените си със златни и сини ширити алени ливреи, бяха готови да се притекат на помощ, ако се наложи.
Ранулф се усмихна на себе си, когато Стантън повтори въпроса си.
„Господарят Кисела физиономия“, както Ранулф тайничко наричаше Корбет, изглежда не се интересуваше от нищо друго, освен от листата пергамент пред себе си. Той се запита дали да не се намеси. Протегна се напред, но Корбет, бърз като котка, потупа лекичко по масата — знак да запази мълчание. Ранулф пренареди писалищната си табличка, гърненцата със синьо, червено и зелено мастило, все още топли на пипане80, подострените пачи пера, чиито върхове блестяха като ножове, готови да бъдат сграбчени, гладкият, кремав пергамент, разстлан и притиснат под тежестите, изваяни във формата на разкривени лица на гаргойли. Разпитът скоро щеше да започне, но Корбет бе решил първо да подчертае авторитета си пред тези двама надути и високомерни сановници.
Най-сетне той вдигна поглед. Докосна един от двата тежки свещника, после пълномощията си, поставени до разпятието, плъзна пръсти по тях, а после ги отпусна върху дръжката на меча си, поставен на масата с острие, насочено към Стантън, и накрая постави ръка върху печата си. Всички тези символи на поста му трябваше да напомнят на тези двамата, че макар да прилагаха закона, не стояха над него. Непрекъснатите въпроси и възражения на Стантън заглъхнаха.
78
Сузана или Шошана в стария Завет, е девойка, обвинена в прелюбодеяние от двама старейшини. Пророкът Данаил ги подлага на кръстосан разпит отделно един от друг и разкрива лъжата им. — Б.пр.
79
Най-известната притча от Книга Премъдрост Соломонова — две жени дошли при Соломон с едно бебе и всяка твърдяла, че детето е нейно. Соломон отсъдил да разделят бебето наполовина. Една от жените била готова да приеме това решение, но втората помолила царя да даде живо бебето на другата жена. Тогава Соломон постановил, че тя е майката и дал бебето на нея. — Б.пр.