В двора отдолу се чу как глашатай обвяваше пренасянето на нечий труп в параклиса. Нечий глас запя с все сила „Requiem Aeternam“81. Корбет изчака да се възцари тишина, взирайки се в пергаментите, мърдайки устни, сякаш нашепваше молитва. Ранулф наблюдаваше. Щеше да си припомни всичко това, когато Колелото на съдбата се завъртеше и дойдеше ред той самият да председателства и да раздава правосъдие. Такива бяха мечтите му. Напълно разбираше ненавистта и злобата, които кипяха в съда и в двора: амбицията на Ившам, лукавата потайност на Бонифас Ипгрейв, високомерието на Стантън и Бландфорд. Съдът беше стълба, хлъзгава и опасна, но за ловките и находчивите той бе и път към най-високите постове в страната. Ранулф беше твърдо решен да изкачи тази стълба, все едно дали с помощта на Корбет или без нея. Той вече бе наясно с правилата на играта. Вярно, не беше получил образование и духовен сан в Оксфорд или Кеймбридж82. Някога беше разбойник, груб, недодялан скитник по улиците, но какво от това? Единственото, което имаше значение за него, беше кралят. Волята на Едуард беше закон, а Ранулф беше кралски човек, с цялото си сърце и душа.
Едно нещо обаче той не разбираше и не можеше да проумее, и това беше Корбет — истинска енигма, непроницаема загадка. Дори крал Едуард се озадачаваше от господаря Кисела физиономия. Ранулф долавяше дълбочината на високомерието, което излъчваше Стантън, въпреки че бе призован на разпит. Бландфорд не бе по-различен. Коридорите на Уестминстър бяха пълни с писари и правници, съдии, кралски служители точно като тях, всичките устремени да угодят на краля и да изпълнят волята му, макар че само онези, които го правеха успешно, биваха забелязвани и възнаграждавани. Корбет беше различен. Това ли беше причината Едуард все по-често да придърпва Ранулф настрани, да го вика да поседнат на някоя пейка в кралските покои, и да пийнат по някоя половница ейл? Ранулф винаги разбираше накъде бие кралят. Какво щеше да стане, ако негово величество поискаше нещо, което Корбет не искаше? Желанието на краля имаше силата на закон. Ранулф приемаше това; но му се искаше да може да проумее господаря си.
Корбет беше преуспял, висш кралски служител, по при все това живееше като аскет. Обичаше дълбоко съпругата си и отказваше да присъства на многобройните вечери и пиршества, които се организираха в двора. Той беше по-привързан към църковните служби и ритуали, и явно извличаше от тях сила, както и непоколебимото си убеждение, че безредието трябва да бъде надмогнато с помощта на правдив закон и пак чрез тях се подготвяше, когато трябваше да приложи този закон. Беше сякаш затворен в някаква своя собствена, молитвена килия; живееше в светското общество, но не бе светски човек, беше част от този свят, да, но се държеше на разстояние от него. Бе кралски служител, искрено вярващ в Църквата и в закона, убеден, че светът, който бе порочен въпреки тяхното присъствие, би бил безкрайно по-лошо място, ако ги нямаше.
— Ние чакаме, сър Хю! — заяви отегчено Стантън.
Корбет вдигна глава.
— Разбира се, че чакате, милорд. Аз също чакам. Кралят чака. Бог чака. Вие не сте тук, за да прекословите или да обсъждате с мен тънкостите на закона, а да отговаряте на определени въпроси под клетва. — Той посочи поставката до седналия при вратата Чансън. На нея бе поставено Светото Евангелие. — И двамата ли положихте клетва?
— Разбира се — отговориха в хор Стантън и Бландфорд.
— И знаете какво е наказанието за лъжесвидетелстване?
— Сър Хю!
— Просто ви напомням, милорди. — Корбет прелисти пергаментите, облегна се на стола си и впери поглед в гредите на тавана. — Много добре, в такъв случай, нека се върнем двадесет години назад. Вие и двамата сте били служители в Кралската канцелария, занимавали сте се с делата на града, с големците от Гилдхол, нали така?
— Разбира се — сопнато каза Стантън. — И все още сме такива. Знаеш това, сър Хю. Ние имаме пълномощия да решаваме проблемите, които засягат града и правата на краля в Лондон.
— Много добре, много добре — промърмори Корбет. — Тогава нека се върнем към убийствата на Мистериум. Вие не знаехте нищо за тях, така ли е?
81
Погребално католическо песнопение, изпълнявано при заупокойни служби и панихиди „Вечен покой дай им Господи…“. — Б.пр.
82
Университетите в Оксфорд и Кеймбридж имали силно развита школа по юриспруденция и становището й при спорни въпроси в прецедентното право често се приемало за меродавно, като главна роля в тези школи и в съдилищата играело духовенството. На практика почти всички магистрати били с духовен сан, от така наречения „нисък ранг“. — Б.пр.