— Разбира се, че не.
— Познавахте ли Бонифас Ипгрейв?
— Естествено.
— Бяхте ли приятели с него? Някои хора, включително негово величество, твърдят, че е било така.
— Някои хора бъркат, но не и кралят, разбира се. Междувременно той вече е уведомен за всички факти. Ипгрейв беше наш познат. Човек, който ни се нравеше — сви рамене Стантън, — но нищо повече. Той не беше… как да кажа, от нашия кръг. Не сме общували с него след работа. Не сме вечеряли или пирували с него до ранни зори.
— Не, не, убеден съм, че не сте. Но можете ли да обясните защо тогава Бонифас Ипгрейв би споменал вашите имена в своите записки?
— Защо не? — изтърси Бландфорд, преди Стантън да успее да го спре. — Защо да не си запише имената ни? Знам за какво говориш, сър Хю, виждал съм тези парчета пергамент.
— Виждал си ги? — Корбет се наведе напред.
Бландфорд погледна така, сякаш щеше да избухне, но Стантън, придържайки се към ролята си на въздържан съдия, вдигна ръка.
— Сър Хю, сър Хю, когато Мистериум беше разобличен и Бонифас Ипгрейв изчезна, всички бяха погълнати от подробностите. Ние знаехме, че стаята на Ипгрейв в канцеларията на съда се преравя, и че доказателствата се събират, преглеждат и сверяват. Мастър Бландфорд и аз, както мнозина други, ги попреровихме. Ти сигурно си направил същото.
Корбет се усмихна, присвивайки очи.
— Аз бях млад и зелен тогава, сър Хю — промърмори Стантън. — Бях по-загрижен за работата, която ми предстоеше, отколкото за това, което се бе случило и останало зад мен. О, разбира се, помня слуховете, скандала. Научихме, каквото можахме, но всичко друго беше потулено, пазено като дарохранителница в храм. — Той изопна лице в гримаса. — Колкото до имената ни, които се намират в онзи списък, кой знае? Може Ипгрейв да ни е подозирал?
— В какво?
— Бог знае — невъзмутимо отговори Стантън. — А може би — сви рамене той, — ние сме били набелязани жертви?
— Значи, намирайки се под клетва, заявявате, че не знаете нищо по тези въпроси?
— Това, което негова светлост кралят вече ти е казал, изчерпва всичко, което ние знаем.
— Много добре, много добре. — Корбет избърса уста с опакото на ръката си. — И така, придвижваме се с двадесет години напред. Милорд Стантън, мастър Бландфорд, и двамата сте преуспели много, натрупали сте богатство, придобили сте власт под протекцията на краля. Разбира се, вашите връзки с градските първенци са се задълбочили и са станали, как да го кажа, по-обогатени.
— Какво намекваш? — обвинително каза Бландфорд.
— Не намеквам нищо — отсече Корбет. — Това е положението. Уолтър Ившам беше главен съдия в Кралския съд. Ти, милорд Стантън, си съдия, а мастър Бландфорд, твой старши служител, е помощник-съдия, който се надява един ден да стане „превъзходителство“83 като теб. Вярно ли е?
Стантън кимна, наблюдавайки внимателно Корбет.
— И тъй — Корбет дъвчеше ъгълчето на устата си, — ваше задължение е да държите под око градските търговци, големците, онези, които кралят обича да облага с данъци и често го прави, онези, с които интересите му се сблъскват. Какво се случи с Ившам? Как започна неговият провал?
— Получихме сведения, анонимни съобщения, че нашият главен съдия не е Ангел на светлината — отвърна кратко и стегнато Стантън. — Сведенията, така твърдеше изпращачът, идваха от „Страната Кокейн“, синоним на беззаконие. Освен това, в тях се твърдеше, че Ившам е твърде близък с двама разбойнически главатари: Джайлс Уолдън и Хюбърт Монаха.
— И как получавахте тези сведения?
— Чрез писма, доставяни в Уестминстър на един или друг служител.
— Донесли сте тези документи, нали? Бих искал да ги видя.
— Разбира се. — Стантън щракна с пръсти и Бландфорд се приведе, за да вдигне малка торба. Подаде я на Корбет, който развърза възела й и изпразни съдържанието й на масата. Всички парчета пергамент бяха почти еднакви по размер. Веленът беше с лошо качество; всички бележки бяха написани с един и същ едър почерк и с тъмносиньо мастило. Корбет се порови из тях, макар да си даваше сметка, че те биха могли да са написани от всеки писар, секретар или който и да било служител в канцеларията. Въпреки това сведенията, които съдържаха, бяха притеснителни: твърдения, че по един или друг обвинителен акт лорд Ившам е показвал извънредно благоразположение и снизходителност, както към Уолдън, така и към Хюбърт Монаха, и че членове на техните банди са били освобождавани без предявяване на обвинение или официален процес. Корбет бързо пресметна, че тук сигурно имаше поне десет или дванадесет парчета пергамент. Повечето съдържаха подобни сведения, с цитирани имена и дати. Той ги подреди на купчинка и без да обръща внимание на протестите на Стантън, ги предаде на Ранулф, който бързо записваше въпросите на Корбет и отговорите, които той получаваше. Ранулф вдигна празната торба от пода, постави документите в нея, завърза я здраво и я пъхна в шкафчето на малката масичка до себе си. Стантън понечи да възрази.