— Казах да.
— И какво е истинското му име? Какъв е произходът му?
Стантън затвори очи и въздъхна измъчено.
— Отговаряй! — рязко настоя Ранулф.
Съдията отвори очи и изгледа кръвнишки Ранулф през масата.
— Ще те запомня, сър.
— И аз няма да те забравя, сър. Моля да отговориш.
— Направи го — измърмори Корбет, — за Бога, стори го тук или ще трябва да повикам войниците отвън, за да ви оковат. После ще отидем в кралския дворец в Шийн, където това представление ще се повтори. Калугерицата?!
— Калугерицата е образован човек — отговори Стантън. — Както знаеш, неговото истинско име е Стивън Есколиър. Получил е образованието си в Оксфорд. Бил приет в домакинството на епископа на Уинчестър, служил и в чужбина. Миналата есен, около Архангеловден, се върна в Лондон. Нае квартира на Майтър Стрийт, където живее с майка си. Причината за завръщането му беше, че тя се разболя и той трябваше да се грижи за нея. Дойде при мен с молба за работа, някаква църковна служба или синекура, която бих могъл да му предложа. Независимо от препоръките на Епископа на Уинчестър, не бях в състояние да му помогна, но тогава Есколиър, или Калугерицата, както сам се нарича, ми направи предложение. Каза ми, че таи неприязън към Джайлс Уолдън и Хюбърт Монаха, заради някакво старо оскърбление, което са му нанесли, и предложи да се присъедини към тяхната шайка и да ни предава всичко, което успее да разкрие. Е, както можеш да прецениш, това беше опасно начинание, но той успя да ме впечатли: имаше ум като бръснач, беше интелигентен, наблюдателен мъж. Съгласих се и Есколиър стана Калугерицата, странстващ писар, с остър език и остър нож. Той се присъедини към пасмината на Уолдън и бързо си създаде сърдечни взаимоотношения с този негодник. Калугерицата можеше да чете и пише, Уолдън не можеше, затова се радваше, че разполага с толкова начетен и енергичен писар. Калугерицата ни даваше сведения за всички престъпления, които се подготвяха: отвличания, покушения, но преди всичко, за това кои от нашите така наречени градски отци84 наемат Уолдън. Плащах му добре. — Стантън разпери ръце. — Трябва също да отбележиш, че той работи за мен доста кратко време. Съдбата на Ившам всъщност ни попречи да доведем започнатата работа до успешен край. — Той вдигна рамене. — Още няколко месеца и щяхме да имаме достатъчно доказателства, за да подведем под отговорност десет пъти повече разбойнически главатари.
— Но той не е бил шпионинът от „Страната Кокейн“, онзи, който ви е дал сведения за това, че Ившам покровителства хората на Уолдън и Хюбърт Монаха.
— Не.
— И ти си сигурен, че не той ви е подавал сведения за техните среднощни срещи?
— Не. Питах го за това. Той отговори, че му се иска да го е направил, но подобни сведения не му били попадали.
— Но когато последователите на Уолдън и Хюбърт Монаха бяха арестувани и затворени в Нюгейт, Калугерицата не е бил затворен?
— Разбира се, че не. Той носеше онзи свитък пергамент, който ви е показал. Никой кралски служител не би посмял да го докосне.
— И все пак беше с тях в гробището на „Сейнт Ботълф“.
— Да, той посети Уолдън в затвора. Когато избухна метежът, чул за бягството на затворниците в „Сейнт Ботълф“ и отишъл там. Един от пазачите на Нюгейт го разпознал до портата на църквата. Така Калугерицата бе заловен и трябваше да продължи да се преструва.
— Трябваше ли?
— Сър Хю, той е шпионин. Надяваше се да се сдобие с повече сведения за това, което се бе случило. Разбира се, престъпниците, които се укриха в „Сейнт Ботълф“ нямаха шанс да оцелеят. Калугерицата беше арестуван, но направи така, че да бъде един от последните, които щяха да бъдат доведени пред теб, и едва тогава извади пълномощното си. И ти, разбира се, трябваше да го освободиш.
Корбет прелисти набързо купчината документи.
— Да се върнем на Ившам. Посещавахте ли го в „Сион“?
— Разбира се, посещавахме го. Ившам може да беше станал отшелник, да се бе обърнал към Бога, но кралят държеше той да отговори на нашите въпроси.
— И той отговори ли? Какви въпроси му задавахте? — попита Ранулф.
Стантън примигна пренебрежително към него и без да му обръща внимание, демонстративно се обърна отново към Корбет.
— Няколко пъти ходихме в абатството „Сион“. Задавахме на Ившам някои конкретни въпроси, свързани с управата на града, но той отговаряше, че вече е „отдаден на Бога“ и няма спомени за това какво се е случвало преди. Не желаеше да обсъжда което и да било от делата си, с едно изключение — признаваше, че е съгрешил пред Бога и краля. Спомни си, сър Хю, Уолтър Ившам беше един от нас. — Той погледна презрително към Ранулф. — Оксфордски възпитаник, опитен в логиката и в дебатите. Той можеше да спори с най-добрите; в крайна сметка ни каза твърде, твърде малко.