— Не, отдавна минах шестдесетте. Не мога да тичам и да преследвам престъпници, както някога.
— Преди двадесет години — тихо каза Корбет — ти си участвал в хайката, организирана от Уолтър Ившам, който по-късно стана главен съдия в Кралския съд. Помниш ли това?
— О, да, сър, аз бях пристав в Крипългейт. Трябваше да се съберем пред църквата „Сейнт Ботълф“ и Ившам се присъедини към нас там. Някои от групата тръгнаха с баржа, а други го последваха през Лондонския мост. Казано ни беше да се съберем отвън, пред кръчмата. — Той извъртя очи нагоре. — „Либер Албус“, така се наричаше. Беше светло лятно утро, много тихо и спокойно. Ившам и неговият довереник, един надут служител…
— Инглийт?
— Да, сър, точно така, Инглийт. Та те двамата влязоха в кръчмата. Чухме викове и крясъци. Инглийт се появи отново и ни нареди да влезем. Общата зала на кръчмата беше направо пуста. Познаваш Съдърк, сър, оживява се едва вечер. Там заварихме Бонифас Ипгрейв. Изглеждаше уплашен. В нишата на прозореца седеше един търговец, на вид доста преуспяващ. Ившам се беше изправил пред двамата и ги разпитваше.
— Можеш ли да си спомниш какво точно се случи? — помоли Корбет. — Това е много важно.
— Да, сър, аз бях отпред. Ипгрейв беше предал меча си, също и търговецът. Ившам разпитваше търговеца какво прави в тази кръчма в Съдърк. Човекът не беше на себе си от страх; цял трепереше, лицето му беше побеляло като на призрак. Току подръпваше плаща си и все гледаше към вратата. Не можа да даде никакво смислено обяснение.
— А Бонифас?
— Той извади парче пергамент и го подаде на Ившам, който го прочете. Много точно си спомням — това беше просто едно съобщение, че ако Ипгрейв дойде до „Либер Албус“ в определен час, това ще бъде от голяма полза както за него самия, така и за краля.
Корбет кимна; той беше видял това листче в архива на Тайния печат.
— И после?
— Бонифас и търговецът бяха претърсени. Освен онази бележка и малко монети, у кралския служител не бе открито нищо друго, но търговецът носеше тежка кесия със злато. Помня, че Ившам я претегли на ръка. Заяви, че и двамата мъже са арестувани и че трябва да го последват в Нюгейт. Мисля, че беше в Нюгейт.
— А не в Уестминстър?
— Не, сър, каза Нюгейт, или може би Флийт.87 Хм, всъщност, сигурен съм, че беше Нюгейт. И така, ние тръгнахме.
— Ившам окова ли арестантите си? — попита Ранулф.
— Предложих му да го направя, но Бонифас възрази, а също и търговецът. Те заявиха, че в каквото и да ги подозират, все още не им е предявено официално обвинение. Ившам се съгласи; в крайна сметка, имаше солидна охрана. Някои от моите колеги се върнаха с баржата, а останалите последвахме Ившам и Инглийт обратно през Лондонския мост. Бяхме обградили двамата арестанти.
— Как се държаха те?
— И двамата бяха доста оклюмали, по-скоро уплашени, но повече не протестираха. Търговецът гледаше Бонифас на кръв, но той сякаш бе потънал в мислите си. Излязохме от моста и тръгнахме по Теме Стрийт, нагоре, към „Сейнт Пол“. До момента, в който стигнахме Милк Стрийт, нито един от двамата затворници не бе оказал съпротива, но там тълпата се струпа около нас, и тогава се случи онова. Бонифас сякаш се подхлъзна и падна на колене.
— Кой беше непосредствено до него?
— Не знам, сър. По едно време той и Ившам вървяха един до друг. Във всеки случай, беше голяма бъркотия. Вие знаете как е, нас, приставите, не ни харесват. Освиркваха ни, замеряха ни и с боклуци. Чирачета подтичваха насам-натам, опитвайки се да продадат нещо. Наоколо имаше просяци, шарлатани, безделници, сводници със своите проститутки, все хора, които душа дават за размирици. Както казах, Бонифас се смъкна на колене, сякаш се беше подхлъзнал, и изведнъж, в следващия момент изчезна, бързо като хрътка. Промъкна се като змия през редицата на приставите и се шмугна в тълпата. Можете да си представите какво стана после.
Корбет кимна. Хората винаги изпитваха съчувствие към арестантите, затова и бягствата бяха нещо обичайно.
— Вдигна се глъч и врява, започна преследване.
Осбърт замълча.
— Продължавай — подкани го Корбет.
— Ами ние викахме „Дръжте го! Дръжте го!“ и се опитахме да го последваме, но разбира се, ни препречиха пътя. Бонифас беше доста млад човек, много бърз в краката. Той притича по една уличка и изчезна. Ние го последвахме, но успяхме само да видим гърба му. Бягаше през гробището на „Сейнт Ботълф“, после влезе в църквата. — Осбърт вдигна рамене. — Знаехме закона. Не искахме да ни отлъчат от Църквата. Човек, който е намерил убежище, е намерил убежище и толкоз. Нашата работа бе свършена.