— Благодаря ви, че дойдохте тук — започна Корбет. — И двамата положихте клетва. Сигурно осъзнавате, колко е важно това и какви са наказанията за лъжесвидетелство. Аз знам, че вчера вие сте станали свидетели на ужасно и страховито престъпление, но ако ми помогнете, ще мога да разреша тази мистерия и да изправя престъпника пред правосъдието. Е, мастър Флешнър, както разбирам, ти си енорийски писар в „Сейнт Ботълф“ и си такъв от…
— От двадесет и пет години. Бил съм също и коронер по тези места, но напуснах този пост преди десетина години. Уморих се да гледам трупове, удушени, обесени, накълцани, намушкани, с разбити глави, с липсващи крайници, извлечени от реката или от някоя купчина боклук, покрити с тиня и слуз.
— Познаваше ли Бонифас Ипгрейв?
— Не, не го познавах. Нямам нищо общо с цялата онази бъркотия отпреди двадесет години. Тогава бях по работа на друго място.
— Но си познавал тогавашния енорийски свещеник, сега брат Кътбърт, брат-мирянин в абатството „Сион“?
— Разбира се.
— А знаеше ли за неговото приятелство с мистрес Аделиша?
— Чувах слухове, но това бяха кръчмарски клюки, пазарни брътвежи. Не мога да помогна с нищо в това отношение.
Корбет се вгледа изпитателно в превзетото му лице с тънки мустачки и брада. Флешнър без съмнение беше притеснен, и все пак отговаряше доста бързо за смутен човек.
— А стълкновението в „Сейнт Ботълф“, когато престъпниците избягаха от Нюгейт?
— Отново ще кажа, че не знам нищо за това, сър Хю. Призоваха ме да водя протокола на съдебния процес срещу тях в църквата; знаеш всичко, което знам и аз.
— Кажи, мастър Флешнър — заговори Ранулф, оставяйки перото си, — знаеш ли дали има някакви тайни входове в „Сейнт Ботълф“? В крайна сметка, ти си енорийски служител там.
— Не. Ако има някакъв, то той ще е много таен и много добре скрит. Аз съм роден и израсъл в Крипългейт. Не знам за никакви тайни проходи.
— А нападението над отец Джон?
— Казах ти какво се случи. Отец Джон ме повика да се срещнем около три часа след шестата камбана. Каза ми, че ще остави незалостена вратата за покойниците. Отидох в „Сейнт Ботълф“. Чух шум и влязох вътре. Видях сянка, която се стрелна към олтара, после изчезна и се скри обратно в ризницата. Чух стон. Влязох в ризницата и открих отец Джон вързан, беше успял да освободи устата си от кърпата. Помогнах му да се развърже.
— В същата нощ, в която е убит лорд Ившам — продължи Корбет, — Игнасио Инглийт, неговият секретар, също е варварски убит в Куинсхийт. Къде беше ти по това време, мастър Флешнър?
— У дома, със съпругата си, където е мястото на всеки добър гражданин. — Флешнър подръпваше робата си. — Защо, сър Хю, мислиш, че аз съм убиецът ли — човек като мен?
— И къде беше — настоя Корбет — вчера около обед, когато Джайлс Уолдън и Хюбърт Монаха са били екзекутирани в „Ангелския поздрав“?
Флешнър притвори очи и се приведе леко.
— Бях зает с мои лични дела. Бях в Чийпсайд и оглеждах сергиите.
— Имаш ли свидетели за това? — намеси се рязко Ранулф. — Свидетели, които да могат да го потвърдят под клетва?
— Разбира се, че не, разбира се, че не — смотолеви объркано Флешнър.
— А по-рано през деня? — настоя Ранулф. — Когато мистрес Кларис и Ричард Финк са били зверски убити в дома си на Клодиърс Лейн?
— Това е абсурдно, нелепо! Аз не съм убиец. Не бих могъл да размахвам брадва…
— Кой е казал, че е било брадва?
— Би трябвало да е — Флешнър разпери ръце. — Би трябвало да е брадва, щом главите им са отсечени.
Корбет забеляза как кръвта нахлу в лицето на писаря. Реши да го остави и се обърна към отец Джон, който вече се бе отпуснал като полузаспал на стола си и се взираше в стената над главата на Корбет, сякаш беше омагьосан от гоблена, изобразяващ Христос в деня на Страшния съд.
— Разкажи ми за себе си, отец Джон.
— Знаеш кой съм аз, сър Хю. Аз съм недотам именитият син на именития лорд Ившам, някога главен съдия в Кралския съд. Майка ми почина, когато бях на три или четири години, било някакъв нещастен случай на улицата, не знам точно какъв. — Той продължи, без да спира, гледайки твърдо Корбет. — Каниш се да ме попиташ за баща ми. Чистата истина е, сър Хю, че аз не познавах баща си. Той вечно беше зает с най-различни дела. Не знаех нищо за тях. За него аз бях едно голямо разочарование. Той искаше да стана рицар в кралския двор. Бях изпратен в училището към църквата „Сейнт Пол“. Изучавах логика и теология в Кеймбридж и после бях изпратен като оръженосец в дома на фамилията Байгод88 в Норфолк. Старият граф най-нехайно осведоми баща ми, че с меча ме бива толкова, колкото някоя жаба в летенето. Когато баща ми започна да ме укорява заради това, му казах, че не желая да бъда убиец в ливрея. Исках да стана свещеник. Разбира се, баща ми с цялото си влияние и връзки осигури това. Довърших учението си, този път в Оксфорд, и бях ръкоположен от лондонския епископ. Служих като курат в различни енории на юг от реката и после моят баща, като важен лорд с влияние в Крипългейт, ми издейства назначение като свещеник на „Сейнт Ботълф“. И отново искам да го кажа много ясно: Аз не познавах добре баща си.
88
Байгод е фамилното име на първите графове на Норфолк, встъпили във владение на графството през 1095 г. — Б.пр.