Навсякъде около Корбет се виждаха импровизираните колиби, бараки и огньове на престъпното братство. Лукави като на невестулки лица го следяха с подозрение. Нощни пеперудки, проститутки и развратници се шляеха насам-натам облечени в крещящи, евтини труфила, поклащайки бедра, с ярко боядисани лица и коси. Корбет ускори крачка. Ранулф постоянно го предупреждаваше да не се разхожда толкова безгрижно между хората, намерили подслон тук, които той наричаше свинекрадци, пикливи пророци и ядачи на жаби. Но Корбет не се притесняваше. Повечето от тези деца на мрака бяха със заешки сърца и много се страхуваха от кралските служители. Защо биха го нападнали, след като така биха дали на краля, на шерифите и съдиите му причина да нахлуят тук и да опустошат мизерните им обиталища с огън и меч? И което бе по-важно, чрез Ранулф и Чансън, Корбет бе дал да се разбере, че всеки, който му донесе някакви сведения за скорошния метеж в Нюгейт и за всички ужасни смъртни случаи в града, ще бъде щедро възнаграден. Чудеше се дали някой няма да дойде при него.
Мина покрай група комарджии, които се обзалагаха на това колко обесени ще има на сутрешната екзекуция на бесилката пред голямата порта на абатството. Мъж, облечен крещящо, като жена, мина тържествено край тях, обвит в облак евтин парфюм, с ужасяващо грозно лице, намазано с плътен слой помада. Тази гротеска предизвика подигравки, смях и ругатни сред комарджиите, но интересът им бързо се изпари и те се върнаха към играта си. По-навътре в лагера две жени, същински вещици, се готвеха за борба, съблечени по долни ризи, стиснали по едно пени в двете си ръце, за да не могат да се дерат една друга. Те се въртяха една около друга, близо до голям бушуващ огън. Когато Корбет влезе в кръга светлина, образуван от пламъците, грубите крясъци позаглъхнаха, но не се мина без няколко ругатни и проклятия.
Корбет премина без никакви проблеми по лекия склон и през монашеското гробище, което се простираше до южната врата на абатството. Един послушник го пусна да влезе и той мина през малък портик, хвърляйки за миг поглед към човешката кожа, закована на вратата, водеща в манастирската сграда на катедралния съвет. Прекръсти се и зашепна молитва, пожелавайки си от все сърце кралят да чуе молбите му и тези на добрите братя и да позволи кожата да бъде свалена. Тя принадлежеше на Ричард Пъдликот, престъпник, който наскоро беше отведен до абатството и обесен за извършената с помощта на някои монаси кражба на кралското съкровище, съхранявано в криптата под същата тази сграда. Кралят беше настоял трупът на Пъдликот да се одере и този страховит символ на кралския гняв да виси там като предупреждение, докато изгние.
— Това ме плаши — прошепна послушникът, застанал зад Корбет. — Казват, че призракът му броди тук, заедно с всички други обитатели на мрака.
Корбет се обърна и му се усмихна.
— Но ангелите също пристъпват тук, нали, братко?
Той продължи, зави надясно в галериите, където група послушници стояха със зяпнали уста около една от високите катедри, осветена от пламтящи свещи. Стар писар се бе настанил на писалищното си столче и разказваше за ужасиите на ада, така, както бяха обрисувани в легендата за свети Брендън, която той преписваше. С глас силен, но гробовен, старият монах описваше как над реката на смъртта се вихри вятър, носещ смрад на катран и сяра, смесена със зловонието на пържеща се човешка плът. По бреговете на ада имало горички, в които растели високи макове и отровно кучешко грозде, от чиито клони висели безброй прилепи. Земята отдолу била осеяна с мечове и заострени колове, а над тях като горящи главни свирепи огнени птици. Корбет спря да послуша и се запита дали тези души, чиито трупове напоследък беше оглеждал, сега преминаваха през подобен кошмар?
Той ги подмина и влезе в огромния, сводест неф. Горящите факли, кандила и фенери го превръщаха в обиталище на прокрадващи се сенки, през които надничаха изографисани или изваяни лица на светци, уроди и демони. Корбет приближи до олтара, където величествените дъбови тронове на църковния хор проблясваха на светлината на току-що запалени свещи. Всяко пламъче потрепваше и се отразяваше в скъпите тъкани, драгоценните камъни и орнаментите, с които бяха украсени кралските гробници от двете страни на олтара. Въздухът беше изпълнен с ароматен дим на тамян, зловещата тишина се нарушаваше от тътренето на обутите в сандали крака на двете редици монаси, които един по един заемаха местата си на троновете. Беше твърде късно за Корбет да се присъедини към тях, затова той приседна до олтарната преграда и започна да следи развоя на събитията. Монасите заеха местата си; псалтирите бяха готови; лекторът89 и канторът90 застанаха отпред. Прозвъняха малки ръчни камбанки и вечернята започна с обичайното пламенно „Побързай, Боже, да ме избавиш, побързай, Господи, да ми помогнеш!“91