Корбет стоеше в сумрачното абатство, усещайки как у него се надига вълна на нарастващо безпокойство. Думите на псалма отекваха, могъщи и мрачни:
„Душата ми е всред лъвове; лежа всред ония, които пламък дишат, всред синовете човешки, чиито зъби са копия и стрели, и чийто език е остър меч.“92
Той се прекръсти, стана и излезе. Забърза обратно назад по галериите. Не можеше да проумее това безпокойство; чувстваше само, че не го свърта на едно място, нямаше търпение да осъществи поне минимален напредък в мистериите, с които се бе сблъскал. Напусна абатството по лъкатушещата пътека през монашеското гробище и Убежището; крачеше бързо и целеустремено, с изтеглен меч и обнажена кама. Блясъкът на стоманата караше тварите на нощта да изчезват яко дим от пътя му. Почти беше стигнал до последната порта, когато чу някой да вика името му. Обърна се бързо и вдигна меча и камата си срещу силуета, който пристъпи към него от мрака.
— Не ти мисля злото, сър Хю. Чух твоето съобщение.
Гласът беше тих, дори изискан.
Корбет пристъпи напред.
— Няма да говорим тук, сър. По-добре ме последвай.
Мъжът от Убежището се колебаеше.
— Не се притеснявай — усмихна се Корбет в мрака. — Имаш моята дума на Пазител на Тайния кралски печат, че няма да ти се случи нищо лошо. Ако можем да свършим някаква работа, ще я свършим; ако ли не, ще бъдеш свободен да се върнеш безпрепятствено тук. Изборът е твой. Последвай ме.
Той го поведе към преддверието на двореца. Когато влязоха там, се обърна и огледа престъпника, който го следваше. Мъжът беше среден на ръст, с провиснала, рядка и мазна коса, с лице, набраздено от белези, брадата и мустаците му бяха изпоцапани с остатъци от храна. Дрехите му, жакет и тесен панталон, както и ботушите му, бяха протрити и мръсни, ноктите му — черни, но очите му, които той току потриваше, бяха остри и бдителни. Корбет приседна на една каменна пейка до вратата и посочи на странника мястото до себе си.
— Как се казваш?
Мъжът остана прав.
— Можеш да седнеш — заяви Корбет.
Мъжът въздъхна и седна. Корбет се опита да не обръща внимание на противната му миризма.
— Наричат ме Мишока.
— Защо?
— Защото няма стая, сандък или ракла, в която да не мога да проникна. Истинското ми име е Едмънд Ероусмит93, кръстен съм в купела на църквата при абатството „Сейнт Олбънс“.
— И сега си utlegatum — каза Корбет, — извън закона. Нали? Защото си разбивал брави и катинари, когато не си могъл да ги отключиш?
— Разбил съм само една ключалка — подчерта остро Мишока. — Работех в абатството „Сейнт Олбънс“. Абатът ми дължеше пари. Отказа да ми плати.
— Значи ти отиде в тъмна доба до сандъка, отвори го и си плати сам.
— С една дума, да, господарю. — Очите на Мишока се присвиха весело. — Но навремето бях добър занаятчия, изкарал си бях чиракуването. Имах съпруга и семейство.
— Преди колко време се случи това?
— О, има поне две лета. Понякога се връщам у дома, но последния път за малко да ме сгащят, затова повече не рискувам. Абатът на „Сейнт Олбънс“ с огромно удоволствие ще ме окачи на бесилката.
— Изправян ли си пред кралския съд?
— Все още не са ме заловили, милорд.
— Е, какво искаш сега?
— Пълно опрощение, малко парици, стомах, пълен с храна и позволение да се завърна у дома и да заживея в мир.
— За това настоява всеки, който живее в Убежището — отвърна шеговито Корбет. — Как ще го заслужиш?
— Господарю, доста шетах из Лондон. Замесвал съм се в това-онова. Накрая се присъединих към шайката на Хюбърт Монаха. Той имаше нужда от ключар като мен. Енорийските ракли си чакаха майстора. Нямах избор. Хюбърт каза, че ако не работя за него, ще ме предаде на хората на шерифа. Така че трябваше или да крада, или да бъда обесен за кражба. Избрах първото.
Корбет го гледаше изпитателно. Имаше нещо в този мъж, нещо в гласа, в непоколебимия му и открит поглед, в увереното му държание, нещо, което вдъхваше доверие. Едмънд Ероусмит, познат още като Мишока, беше добросърдечен, макар и отчаян човек, жадуващ да се освободи от капана, в който бе попаднал.
— Тогава просто ми кажи каквото има — тихо каза Корбет. — Може и да не успея да ти осигуря опрощение, но ще получиш достатъчно пари, за да си напълниш стомаха с храна. Без лъжи обаче.