— Чух за твоето предложение към всеки, който може да даде сведения за бунта в Нюгейт или за смъртта на Уолдън и Хюбърт Монаха. О, да, и ние чухме за тях в Убежището — дори си направихме малко празненство. Уолдън и Монаха всяваха страх у всички; никой не ги обичаше. Те бяха груби, тирани, а и под протекцията на… е, как да го кажа…?
— На лорд Ившам?
— Имаше и други. Градските шерифи често вземат подкупи, за да си затворят очите.
— И ти смяташ да заявиш, че си невинен и нямаш пръст във всичко това?
— Милорд, изобщо не съм казал това. Аз имах своя дял в кражбите и беззаконията и бях арестуван заедно с останалите.
— Как се случи това?
— Ами след като Уолдън и Хюбърт Монаха бяха арестувани, шерифите решиха да прочистят града. Беше лесно да ни изловят. Ние се събираме накуп из разни кръчми и ханове, и разбира се, бяха предложени възнаграждения и подкупи.
Корбет безмълвно се съгласи, че така става в този свят. Падне ли веднъж главатарят, неговите последователи стават уязвими — лесни за залавяне, лесни жертви на предателство.
— И тъй, всички се озовахме в Нюгейт. — Мишока протегна крака напред, почуквайки със счупения ток на единия си ботуш по каменната настилка. — Не ни даваха кой знае колко да ядем и пием. Уолдън и Хюбърт бяха преместени от общия затвор и напъхани в ямите; живи погребани, а, господарю?
— Несъмнено.
— Малцина оцеляха — продължи Мишока. — Обикновено умираш от затворническа треска за около седмица, най-много месец. Та на сутринта, преди да избухне бунтът, из тъмницата плъзнаха слухове, че Уолдън ще бъде помилван, и че това може да се случи и с хората му, при условие, че станат доносници.
— Имаш предвид, че всички е трябвало да стана доносници, така ли?
— Да, господарю. Те трябваше да се изправят пред съдиите, да положат клетва и да отправят всевъзможни обвинения към Хюбърт Монаха и хората му. Ние всички щяхме да свършим, танцувайки на бесилките пред Уестминстър или на Елмс. Страстите започнаха да се разгорещяват. Не знам как, но отнякъде се намериха и оръжия, ножове и сопи. Бяхме се събрали вътре, точно преди да удари обедната камбана, за да получим храната си — обичайната помия — и именно тогава започна бунтът. Открихме, че вратите са отключени и през тях излязохме в големия двор. Лесно разбихме и страничната врата. Избягахме в града, но — Мишока вдигна ръка, — тогава се чуха шушукания, че всички трябвало да се съберем в „Сейнт Ботълф“ в Крипългейт.
— Защо в тази църква?
— Беше ни казано, че тя имала таен изход, който можел да ни изведе от града, надалеч от стражите и шерифите. Те казаха…
— Кои бяха „те“?
— Хората, които пускаха слуховете. Та те твърдяха, че това щяло да ни даде поне ден преднина пред приставите.
— Ти защо не отиде там?
— Господарю, аз може да съм престъпник, но не съм глупак. Моите другари бяха кръвожадни хора. Знаех си, че това ще свърши с насилие.
— Има още нещо, нали?
— Да, господарю. Бягството изглеждаше твърде добре подготвено. Аз съм член на бандата на Монаха най-малко от година. Чувал съм за бунтове в Нюгейт, за бягства на затворници, но такова? Толкова много хора участваха в него, а после и начинът, по който се появиха сопите и ножовете, лекотата, с която бе разбита портата… Предположих, че това е капан. Още повече, че след като ние избягахме, хората на Уолдън и Хюбърт започнаха да нападат граждани — нови престъпления, които със сигурност нямаше да минат безнаказано. Реших, че ще е най-добре да се измъкна. Избягах в Убежището, тук, в Уестминстър, и оттогава никой не ме е закачал.
Корбет се облегна и се загледа в лицето на каменното изваяние срещу себе си — маймуна с дяволски рога; до нея имаше шут с жезъл и скиптър в едната ръка, с опулени очи и устни, замръзнали в крива каменна усмивка. Новините на Мишока потвърждаваха неговите собствени подозрения. Уолдън и Хюбърт Монаха бяха преместени в ямите, за да умрат, а после хората им бяха насъскани преднамерено. По един или друг начин им беше дадено не само оръжие и лесна възможност да се измъкнат навън, а и сведения, че някакъв таен проход в „Сейнт Ботълф“ ще ги изведе на свобода. Или това беше лъжа?
— Е, господарю, какво заслужих?
— Мишок, заслужаваш си прякора. Има много врати, през които можеш да влезеш, а току-що влезе през най-тясната от тях. — Корбет потупа мъжа по рамото. — Добре дошъл в светлината. — Той отвори кесията си, извади сребърна монета и восъчна отливка на печата си. — Това ще ти помогне — посъветва го той. — Утре, около камбаната за шестия час94 се представи в съдебната канцелария на Зеления печат, кажи си пълното име, покажи им тази отливка и потърси Ранулф-ат-Нюгейт.