— Мъчително и потресаващо! — Корбет се прекръсти и се огледа. Църквата приличаше на касапски тезгях, плувнал в кръв, настлан с останките от битката. Донесоха платна и покриха труповете. Повикаха мастър Флешнър, енорийския служител. Той най-напред повърна, а после се захвана с мрачната задача да преброи убитите: Маргарет-ат-Ууд, стара мома от Джуъри, Еджидиъс Меркел, винар от Моултрап, и всички останали невинни жертви на убийственото беззаконие.
Стрелците имаха по-здрави стомаси от енорийския служител и се оплакаха, че са огладнели. Ранулф, който се разхождаше напред-назад покрай дългата редица от ужасяващи трупове, нареди на капитана им да донесе храна и пиене от близките кръчми и гостилници. Корбет просто се взираше във фреската на стената — демон с уши като на прилеп, с копита на козел, с очи, зловещо черни на огненочервеното лице.
— Там демони и тук демони — отбеляза Ранулф, като застана зад него. — Но тези от плът и кръв са по-лоши.
— Много по-лоши — прошепна Корбет. — Виждаш ли какво сториха, Ранулф? Бог знае защо. Някои хора обичат най-много от всичко да гледат как светът се разпада и руши, как се срива в хаоса на убийствата.
— Трябва да помажа мъртвите.
Корбет погледна през рамо към отец Джон, впил в него немигащи очи, с пребледняло като вар лице.
— Дадох им общо опрощение, но искам да помажа всеки поотделно. Мисля, че трябва да направя това, а впоследствие… — свещеникът обхвана с един жест обстановката наоколо. — Тази църква е осквернена; трябва да бъде осветена наново. Всичко се случи толкова бързо, сър Хю. Рано вечерта, вчера, се бяхме събрали за вечерня, както винаги правим ние, братството от „Сейнт Ботълф“…
— Отче, иди си у дома — Корбет махна на един от стрелците край тях. — Отведи отец Джон в свещеническия дом — нареди той тихо. — Накарай го да изпие голяма чаша кларет. Едва след това го пусни да се върне обратно и да извърши това, което иска.
Пастор Джон погледна така, сякаш щеше да възрази, после сви рамене и излезе. Писъци и стенания ехтяха из мрачните трансепти, в които бяха наблъскани пленниците. Ранулф вървеше сред тях, риташе ги и ги удряше с плоската страна на меча си. Корбет отиде при него и го хвана за лакътя. Ранулф се обърна с вдигнат пестник. Слабото му лице бе разкривено от гняв, зелените му очи изглеждаха по-големи, червената му коса обвиваше лицето му като ореол от пламък, в ъгълчето на устата му се пенеше слюнка.
— Достатъчно — нареди Корбет. Той сграбчи Ранулф за китката и го изгледа отгоре надолу. — Достатъчно, Ранулф. Ще ги изправим пред справедлив съд, в съответствие със закона, после — той погледна към пленниците, — ще ги предадем на Божието правосъдие.
— Съгласен съм и ще ти помагам в това начинание.
Корбет се озърна. Сър Ралф Сандуик, комендант на Тауър, се появи от сенчестия мрак. Грубоватото му лице беше озарено от усмивка, бялата му като сняг коса, разделена на път по средата, се стелеше разрошена надолу до раменете му. Облечен в полуброня, той застана пред тях, опипвайки дръжката на големия си меч, после вдигна ръка и щракна с пръсти. Двама войници дотъркаляха напред една ръчна количка. Корбет се втренчи в отрязаните глави, струпани на нея: раздрани вратове, полузатворени или опулени очи, устни и носове, покрити с кора от кръв. Корбет мъчително преглътна. Тази последна гледка му дойде в повече.
Отдръпна се, докато Ранулф помагаше на Сандуик да изтика количката сред окованите пленници, за да могат те да гледат, както се изрази началникът на гарнизона, към своето собствено бъдеще.
Корбет излезе навън. Гробището вече беше разчистено, всички трупове — махнати, само черните петна върху заскрежената трева показваха къде са били проснати. Стрелците събираха стрели и копия, парчета от дрехи, ризници и доспехи. Огънят при голямата врата беше изгасен, полуобгореният таран — издърпан настрани. Един стрелец му донесе чаша с ейл. Корбет му поблагодари и жадно я изгълта, за да прочисти дима и мръсотията от устата си. Пое дълбоко дъх, после повика стрелеца и го изпрати вън от гробището, зад портата, където неколцина градски пристави и войници едва удържаха любопитните настрана. Малко след това стрелецът се върна с един представител на Братството на Власеницата25, когото бе намерил да проповядва, качен на каруца в близост до Крипългейт. Монахът бе истинска върлина, с печално изражение, но за сметка на това с весели очи. Корбет бръкна в кесията си и извади една монета.
25
Това братство от отшелници се отличавало по дрехите си, които досущ наподобявали чувал както по форма, така и по материя. — Б.пр.