— За бедните. Братко, ръкоположен ли си за свещеник?
— От цели петнадесет години — саркастично отговори монахът, благославяйки Корбет. — Нося си разрешителното, ако желаеш…
— Не — въздъхна Корбет. — Не желая да го гледам. — Той облиза устни. — Аз съм сър Хю Корбет, Пазител на Тайния печат. А също така съм и кралски пратеник по тези места, с властта за извънредно разглеждане на углавни дела.
— „Да слуша и да решава“ — цитира францисканецът. — А аз — протегна ръка той към Корбет, за да се ръкува с него — съм брат Амброуз от Братството на Власеницата, призован, предполагам, да се погрижа за мъртвите?
— Или за тези, които са на път да умрат — уморено отговори Корбет. — Заловил съм пленници. Ще ги изповядаш ли, ако пожелаят?
Монахът изкриви лице в гримаса, после погледна през рамо. Сандуик се появи иззад църквата, нарамил двуостра брадва. Зад него неколцина войници мъкнеха почернял, насечен пън, целият покрит с кървави петна.
— Разбирам — потри лицето си монахът. — Да — продължи той, докато поставяха пъна на земята, с брадвата до него. — Смъртта е стъпила здраво в това гробище.
Корбет вдигна поглед към небето. Денят напредваше, слънцето грееше по-силно; мъглата, която до скоро се стелеше над гробището, сега беше изчезнала, а заедно с нея и тишината. Шумовете на града отекваха все по-ясно през стената: трополенето на каруците, гневните викове на търговците, крясъците на децата и чаткането на конете. Корбет усети миризмата на все още влажната трева, после друга, по-всепроникваща, по-натрапчива — миризмата на кръв и разкъсана плът. Той се прекръсти и се върна през вратата за покойниците обратно в нефа.
Ранулф бе приготвил всичко. Масата за пожертвования беше преместена точно пред входа на красиво резбованата олтарна преграда с разпятието, с три стола зад нея, застлана с пурпурна олтарна покривка, върху която бяха поставени две запалени свещи, Евангелие и оголен меч. Корбет кимна на Сандуик и зае стола в средата. Мастър Флешнър, енорийският служител, щеше да изпълнява ролята на писар, оставяйки мъртвите на отец Джон, който се движеше от тяло на тяло, надянал епитрахила на врата си, с фиала с миро в ръце. От време на време Корбет долавяше думите на набързо промълвената молитва: „Върви напред, християнска душо…“
Корбет се прекръсти, после се изправи. Църквата вече бе утихнала, долавяха се само мърморенето на свещеника и стенанията и виковете на пленниците. Уелските стрелци, с опънати лъкове, стояха на стража при всички врати и край олтара, а от другата страна на нефа се бяха стълпили войниците на Сандуик. Корбет, с една ръка на Евангелието, а с другата стиснал дръжката на меча, обяви на висок глас, че съгласно условията на неговите пълномощия, Едуард, „по Божията милост крал на Англия, владетел на Ирландия, херцог на Аквитания26 изисква всички кметове, пристави и прочие, да приемат Хю Корбет като кралски пълномощник по извънредните углавни дела, да изслушва и решава всички казуси…“ След като свърши, той седна.
— Знаете — заяви той на двамата си колеги, — че тези осъдени на затвор престъпници вдигнаха оръжие срещу краля. Те са се провинили в убийства, изнасилвания и грабеж. На всеки от тях ще бъде предявено това обвинение и ще бъде приканен да отговаря. Аз имам един въпрос към всеки: дали е от „Страната Кокейн“?
— Какво е това? — в един глас попитаха Сандуик и Ранулф.
— Ти ми нареди да задам същия въпрос на онези, които бяха заловени в пустеещите земи — каза комендантът. — „Страната Кокейн“? Какво означава тя за тези престъпници?
— Кокейн — отговори Корбет — е глупашка представа за живота: царство на чревоугодниците, където храната и напитките се разхождат готови за ядене и пиене. Прасетата припкат напълно опечени, с касапски нож, забит дълбоко в ребрата. Гъските летят, но вече нанизани на шиш и изпечени. Чучулигите, препърлени до хрупкавост, сами влитат в устата ти. Сградите са направени от храна; покривите са от палачинки, оградите от наденички, от които капе мазнина и се стича по земята. — Той се усмихна на озадачените физиономии на другарите си. — Това е всичко, което мога да ви кажа за момента. Кокейн е място на абсурда, където патките ходят подковани, а зайците преследват лисиците. А освен това явно е някакъв шифър, използван от един от кралските шпиони — прошепна той. — Бог знае кой е той, или пък тя, но — Корбет се вгледа в мрака, — за случая названието е много подходящо, нали? — той посочи към покритите с платно трупове. — Светът се е обърнал с главата надолу, превърнал се е в място, в което невинният страда, а виновният се измъква.
26
Област в югозападна Франция, английско владение от 1154 г., след брака на Елеонор Аквитанска с английския крал Хенри II, до 1453 г. — Б.пр.