— Дейвид… — извика и гласът й потреперваше.
Дейвид изхвърча от стаята. Изпари се толкова бързо, че на съзнанието на Стиви му трябваше известно време да регистрира факта. Тя примигна, после тръгна подир него, стиснала снимките в ръката си. Той тичаше към поляната. Хеликоптерът бе кацнал и перките забавяха скоростта на въртенето си. Бяха наизлезли хора. Академия „Елингам“ бе будна.
Хеликоптерът не бе полицейски. Буквите отстрани бяха с бронзов светлоотразителен цвят. Пишеше…
„Кинг“?
Дейвид се бе заковал в края на пътеката, която водеше до поляната, и се взираше в хеликоптера.
— Какво става, по дяволите? — попита Стиви, когато се доближи до него. — Трудно ми е да повярвам на очите си.
Дейвид не отговори, но не бе и нужно. Вратата на машината се отвори.
На живо Едуард Кинг изглеждаше по-дребен, отколкото на телевизионния екран. Изражението му бе напрегнато. Косата му се бе разрошила от вятъра и той инстинктивно се опита да я приглади.
Дейвид все още не беше помръднал. Сякаш се бе превърнал в една от многото статуи в „Елингам“, каменно копие на самия себе си.
Според митовете онзи, който погледнеше Медуза, се вкаменяваше.
— Как е възможно? Защо? Какво се случва, Дейвид?
Дейвид не отговори.
После всичко си дойде на мястото. Фактите, натрупани в мозъка на Стиви, се подредиха в нужния ред. Тя направи някои дребни изчисления, касаещи пропорциите на лицето му. Когато го видя за пръв път, изпита необяснима неприязън. Нещо я бе глождило още тогава. Извивката на носа, формата на раменете.
Тогава не можа да се сети. Просто беше толкова невъзможно.
Едуард Кинг крачеше към тях през тревата.
Нова буря от разсъждения. Сдържаността на Дейвид, липсата на профили в социалните мрежи, липсата на снимки, преместването в Калифорния, очуканият ролекс…
— Дейвид — прошепна тя.
Той не я удостои с внимание.
— Дейвид? — повтори.
Той я изгледа косо. Приличаше на хванато в капан животно.
— Нали си спомняш позицията, която получиха родителите ти? — каза накрая той. — С него? Е, казах ти, че се опитвах да помогна.
Стиви стисна здраво снимките, макар че всъщност не осъзнаваше, че те все още са в ръката й.
— Какво имаш предвид?
Дейвид се усмихна, но усмивката му бе като онези, които Стиви лепваше на лицето си по време на вечерята с родителите й. Надеждата се изплъзваше с всяка изминала секунда и скоро Стиви трябваше да полага огромни усилия, за да се задържи за крайчеца й. После загуби напълно контакт с нея.
— Запознай се с мъртвия ми баща — рече той.
Благодарности
Има много хора, на които искам да благодаря.
Преди всичко благодаря на Катрин Тийгън. Без нея тази книга наистина нямаше да я има.
Благодаря на всички хора, които се погрижиха за романа през целия редакционен процес — на моята редакторка Бет Дънфей, Мейбъл Шу и целия екип на „Катрин Тийгън Букс“. Благодаря на Аника Риси, която първа ме доведе в лоното на Катрин Тийгън.
Моята агентка Кейт Шейфър Тестерман, която ме държи жива. Тя беше подпомагана от моята асистентка Фелисити Диско (или Кейт Уелш, както е позната понякога). Без тях, кой знае? Не се осмелявам да предполагам.
Откровено мога да кажа, че без помощта на моя приятел Робин Васерман тази книга нямаше да съществува. Невъзможно е да преувелича подкрепата и помощта, които получих от Касандра Клеър, Холи Блек и Сара Рийс Бренън.
Благодаря на Даниел Синкър, който настояваше да направя с него подкаста „Says Who?“. Това имаше огромен принос за здравия ми разум.
Благодаря на д-р Джейсън Сутула и Ерин Уърт, за научната и медицинската помощ.
Благодаря на Оскар и Зелда. Обичам ви!
Благодаря на моята майка, която се грижеше за мен по време на дългото ми боледуване, докато пишех.
Има още безброй хора, които дадоха своя принос за по-доброто ми ежедневие. Ако четете това и сте стигнали до края на моите благодарности, вие сигурно сте един от тях. Това е за ВАС. Да, за ВАС.