— Господин Елингам, това е…
— Чу ме, Робърт. Стой тук. Ако не ни видиш или чуеш до час, върни се в града и потърси помощ.
Елингам включи фенерчето си и закрачи предпазливо по хлъзгавата пътека.
— Нещо свети отпред — каза.
Пътеката бе маркирана е фенери, направени от консервени кутии, които впоследствие се оказа, че са взети от един ресторант в града. Ресторантът, изглежда, нямаше нищо общо с престъплението — собствениците просто си бяха изхвърлили боклука предната вечер. На сутринта боклукчиите бяха открили кофите празни. Някой бе откраднал отпадъците.
Въпреки че бе осветена, пътеката си оставаше опасна, още повече че разстоянието между фенерите се увеличаваше. На върха на каменистия нос откриха три консервени кутии и навито въже. Долу проблясваше светлина.
— Там има лодка — каза Марш и се огледа, стиснат здраво револвера си.
— Използвайте въжето — провикна се някой. — Спуснете парите.
— Когато ни покажете госпожа Елингам и Алис — каза Марш.
— Погледнете до вас.
Елингам се заоглежда и извика името на жена си, после забеляза на земята дамска чанта и детска обувка.
— Това не върши работа — каза Марш. — Искаме доказателство, че са живи.
Елингам пусна чантата си на земята и започна да овързва края на въжето около дръжките. Марш въздъхна и се наведе да му помогне.
— Слагам парите на въжето — кресна Елингам. — Моля ви, отведете жена ми и детето на сигурно място, за да можем да ги приберем по-късно. Не се интересуваме от вас, само от тях.
Четирите чанти минаха под ръба на скалата. Малко по-късно Елингам хвърли края на въжето долу.
— Това е всичко! — извика.
Фенерът започна да примигва.
— Какво правят тези? — попита Елингам. — Какво е това? Не е морз.
— Нямам представа — каза Марш и дръпна петлето на револвера си.
— Не стреляй към лодката! Те може да са вътре!
Фенерът изгасна. В продължение на минута не се чуваше нищо друго, освен мекото плискане на водата и вятърът.
— Какво става? — попита Елингам.
За пръв път тази вечер звучеше объркан и уплашен.
— Не знам — отвърна Марш.
— Хей, вие! — викна Елингам. — Дадох ви парите! Сега какво? Те къде са?
Малката лодка потъна в мрака заедно с шансовете за спасяване на Айрис и Алис.
12
Процесът по написване на сценария на „Искрено коварен“ не се оказа гладък, както бе обещала Стиви.
Сутринта на първия ден Нейт посрещна Стиви с широка усмивка на уста.
— Снощи написах две глави от новата книга! — възкликна той. — За чернова става въпрос. Пишех страшно бързо, Стиви. Някъде около петнайсет хиляди думи напрасках, заклевам се.
— Това… добре ли е? — попита тя.
— Не знам! Заради факта че се ангажирах с онзи сценарий, ми се прииска да напиша нещо друго, така че работих по моята книга!
— Чакай, чакай. Значи, сценарият не е готов?
Нейт поклати доволно глава.
— Да!
До вечерта бе настъпила промяна.
— Всичко, което написах снощи, е ужасно — обяви той. — А и нямаме сценарий. Хайде да се заемаме. Покажи ми отново материалите.
Този модел на поведение се повтори няколко пъти. Стиви вадеше копията на свидетелските показания — всички бяха достъпни онлайн. Нейт започваше да пише, после се отвяваше и се захващаше с друго. Накрая Стиви се настани до него на масата и за пет часа, като си подаваха компютъра един на друг, успяха да напишат сценарий с дължина десет страници.
Първата сцена бе в тунела, където Хейес четеше писмото на Искрено коварен. Следваше предаването на откупа, като Хейес играеше Алберт Елингам. Как Хейес щеше да изиграе бизнесмен, по-възрастен от него с трийсет години, не бе техен проблем. Не бе техен проблем и фактът, че Алберт Елингам трябваше да прекоси с гребна лодка езеро, което вече не съществува. Важното бе, че всичко се случваше в потопената градина, защото по време на снимките там Стиви щеше да има възможност да влезе в наблюдателницата.
Приоритети.
Като цяло тя бе доволна от свършеното. Бяха успели да създадат нещо като сценарий, имаше реплики, имаше и действие.
В понеделник вечерта, докато навън трещяха гръмотевици, Стиви и Нейт представиха сценария пред малка група хора, събрали се в Хамбара. Присъстваше и Марис, която изглеждаше провокативно в тесния си черен мъхест пуловер (прекалено дебел за сезона). Червилото й бе алено на цвят и искрящо. Носеше полупрозрачни чорапи с декоративен шев отзад, които тя показваше изпъвайки краката си на пода и въртейки стъпалата си. Стараеше се никой да не пропусне гледката на прасците й. Държеше чаша с чай, чийто аромат се усещаше ясно.