Тук есента бе различна, Стиви го забеляза, докато двамата с Нейт крачеха към Хамбара. Бе някак… по-дива. Това можеше да се очаква, но усещането все пак я изненада. Шумоленето в храстите и в тъмните корони на дърветата бе повече, вятърът бе по-силен. Въздухът бе наситен с плътната миризма на рано отронили се листа и гниеща растителност. Всичко бе живо и звучно при прехода си в ново състояние. Тази миризма и това усещане бяха накарали Алберт Елингам да купи имота.
— Човек убивам за чаша кафе от „Старбъкс“ — каза Нейт. — Нямаш ли и ти чувството, че си тук от векове? Кога ще започнем да се изяждаме един друг или да се бием за някоя раковина?
За тази нощна мисия Стиви и Нейт се бяха облекли в тъмни дрехи. Нейт носеше торбести дънки и голям черен пуловер, чиито ръкави покриваха пръстите му — така ръцете му изглеждаха още по-дълги. Въодушевлението му бе на характерните за него нива, но това вече не правеше впечатление на Стиви. Нейт бе дъждовен облак, но нейният приятелски настроен дъждовен облак, плюс това малко дъждец никога не бе излишен. Стиви бе добре подготвена за приключението — носеше черен панталон и черен суитшърт с качулка. Гардеробът й не я бе подвел. В чантата си беше сложила училищното фенерче.
— Този тунел… — подхвана Нейт, докато минаваха покрай беседващите мраморни глави. — Какво представлява?
— През него са прекарвали алкохол по време на Сухия режим — обясни Стиви. — Камионите със стока са идвали от Канада. Криели са пиячката под наблюдателницата, не че някой смеел да прави проверки на Алберт Елингам.
— Интересно защо са го отворили отново.
— Защото дълго време е бил затворен — подхвърли небрежно Стиви.
Не й се щеше да добави: „Заровен е бил през 1938 година. Никой не знае какво има там сега“.
— Имаме ли право да влизаме?
— Никой не ни е забранил.
— Но не бива да казваме на никого.
— Първо действай, после се извинявай.
Усети, че Нейт се е вторачил в нея, и се извърна към една от гримасничещите глави.
— Съмнявам се, че това ще се брои за три глави от книгата — каза Нейт и мушна ръцете си в джобовете. — Започнахме едва преди седмица.
— Какво каза доктор Куин?
— Каза, че ще прецени, когато види текста. Но тя е от хората, които биха преценили, че за закуска е редно да се дават натрошени бутилки.
— Тревожиш се твърде много.
— Естествено, че се тревожа много. Но обикновено съм прав. Хората, които се тревожат, винаги са прави. Така се получава.
Стиви реши да не спори с него по този въпрос.
Хейес, Марис и Даш вече чакаха до далечното крило на Хамбара, където имаше строителна техника и контейнери. Те също бяха с черни дрехи — Хейес с нещо прилепнало към тялото, Даш — с нещо широко, веещо се артистично, Марис — с клин, огромен пухкав пуловер и малка шапка на главата. Дори парфюмът й бе подходящ за случая — миришеше на мускус и пушек.
— Добре, да тръгваме — каза Хейес и включи фенерчето си.
Навлязоха в гората, ограждаща академия „Елингам“. Тук дърветата не бяха подредени в редици и нямаше статуи. Намираха се в близост до служебния път. Стиви имаше представа откъде минава тунелът и къде би трябвало да е входът му, който бе на едно ниво с терена. Хейес крачеше уверено.
— Как го намери? — попита Марис.
— Тунелите са интересно нещо — усмихна се Хейес. — Този го отвориха през пролетта. Не искаха да се разчува.
— Но ти си разбрал.
— Видях го с очите си. — Ухили се и освети лицето си с фенерчето.
Поведе ги към гъста горичка, намираща се на трийсетина метра от пътя. Спря и застъпва тежко по земята. Чу се глухо металическо кънтене.
— Светлина!
Марис освети мястото, а той разрови пръстта с крак.
— Затрупаха го — каза той и се наведе. — Май са сложили катинар. Преди нямаше. Кофти работа.
— Дай да видя — каза Стиви и коленичи. Пръстта бе рохкава и студена. — Обикновен катинар. Осветете го.
Марис насочи фенерчето си към катинара. Стиви бръкна в чантата си и се поразрови. Извади два кламера, изправи ги и ги мушна в катинара. Единият използваше като лост, с другия натискаше щифтчетата. Важно бе движението да е бавно и внимателно, да се опипа всеки милиметър. Ключалката бе фина и се изискваше голяма прецизност.
За щастие, тя неведнъж бе бърникала такива катинари — евтино хоби, което да практикува, докато зяпа детективски филм, — а и като че ли бе нормално да има умения на ключар.
Катинарът изщрака и се отвори.
— Ау! — възкликна Хейес. — Как се научи на това, по дяволите?
Стиви се подсмихна, стана и изтупа ръцете си.