— О, добре — подхвърли доволно Марис.
Най-сетне нещо, което Стиви можеше да прави, а Марис — не.
Даш пишеше съобщение, а Нейт гледаше втрещено.
Хейес отвори вратата и отдолу се показа тъмна като катран дупка. Стиви освети десетината бетонни стъпала, водещи към още по-голямо количество мрак.
— Това изобщо не е зловещо — отбеляза Нейт.
Стиви мина отпред, клекна и насочи фенерчето си към отвора. Виждаше само кадифен мрак. Вътре можеше да има какво ли не. Милион паяци. Човек с нож. Дори по-лошо — безкраен тъмен тунел.
Заслиза. Стигнала долу, опипа с крак пространството, за да се увери, че няма повече стъпала, после вдигна фенерчето си. Милионите паяци, ако изобщо ги имаше, се бяха скрили добре; човек с нож липсваше. Тунелът бе изграден от тухли и бетон и бе в сравнително добро състояние. Притеснителните пукнатини вероятно бяха резултат от действието на снега и леда. Миришеше на пръст, старост и застояло. Бе по-тесен, отколкото Стиви очакваше, но двама души можеха да се разминат. Това бе нормално, разбира се. Не е никак лесно да се изгради таен тунел. Изискванията вероятно са били да може да се прекарват касите с алкохол и да има къде да се крият гостите, участващи в прочутите игри на Елингам. Заради тухлите се създаваше усещането, че вървят в хоризонтален комин.
На Стиви за секунда й се зави свят. Спря и се подпря на стената, която като че ли бе влажна. Върховете на пръстите й се плъзнаха по хоросана между тухлите. Всичко това бе история, истинска история, която се откриваше пред нея. Може би щеше да й дойде много наведнъж. Изключи от съзнанието си случващото се около нея — Даш извади триножника от чантата си и го разпъна, а Марис и Хейес допряха глави и зачетоха на неговия телефон писмото на Искрено коварен, за да определят къде е най-добре да застанат.
Нейт се мушна покрай Стиви и я откъсна от мислите й.
— Защо си се научила да отключваш врати? — попита той.
— Има много клипове онлайн за това как се прави.
— Това е как, мен ме интересува защо.
— Та кой не иска да знае как се отключват врати? Отне ми само няколко часа. Купих си един катинар за пет долара и…
— Пак не ми отговори на въпроса.
— По филмите така правят — каза накрая Стиви. — Полезно умение, поне така си мисля. Харесвам детективите. Всеки си има някакво хоби.
— Е, ще внимавам да не те ядосам с нещо.
Стиви заби поглед в мрака. Насочи фенерчето си напред, но не видя дъното на тунела. Пред очите й имаше единствено мрак.
— Конструкцията дали е здрава? — попита Нейт. — Май не е редно да влизаме тук? Все едно съм в асансьорната шахта на „Титаник“.
— Няма страшно — каза Стиви.
Защото вероятно нямаше нищо страшно.
Стиви отмести лъча на фенерчето си от една ужасяваща пукнатина в стената и го насочи право напред.
— Ще стигна до края — заяви тя.
— Наистина?
— Затова съм тук. Моите дракони са тук долу.
— Стиви, аз не бих…
— Ти си си ти. Ако загина, отмъсти за мен.
Тя се шегуваше, донякъде. Нямаше да се откаже, макар начинанието да миришеше на грешка.
Някои грешки си заслужаваше да се направят.
Разстоянието, както тя добре знаеше, бе около сто метра. Сто метра тъмен тунел не изглеждаше нещо кой знае колко страшно, но си бе страшно. Тя нямаше да се даде, както не се даваха хората, изследващи египетски гробници, стояли запечатани хиляди години. Заради някои тайни си струваше човек да влезе дълбоко под земята.
Зачуди се дали ще изпадне в паника. С изненада установи, че сърцето й бие нормално при навлизането все по-навътре в кадифената празнота на тунела. Скоро щеше да се появи врата. Протегна ръка напред и малко по-късно върховете на пръстите й попаднаха върху дървена повърхност.
Сърцето й буквално прескочи един удар и объркана, кръвта й сякаш се разпени.
Вратата бе направена от дебели дъски, пристегнати една към друга с железни скоби. Малкото плъзгащо се прозорче пораждаше асоциации със средновековен затвор. Вратата нямаше нито дръжка, нито ключалка. Тя по принцип се отваряше от другата страна, така че, ако бе заключена, проучването приключваше.
Стиви бутна.
Вратата се отвори.
Стиви продължи напред. Вече бе вътре. Чувстваше се като в сън.
Помещението бе малко. Три от стените му бяха заети с рафтове. Това бе складът за алкохол. Стоката била пренасяна през тунела и оставяна тук за съхранение. Метална стълба водеше към капак горе на тавана. Стиви я размърда, за да провери дали е стабилна. Като че ли бе здраво прикрепена към стената и в добро състояние. Можеше ли да го направи? Можеше ли да проникне на местопрестъплението.