Другите бяха изостанали. Бе останала сама.
Провери още веднъж стълбата, после мушна фенерчето си в чантата. Щеше да се качи на тъмно. Напредваше бавно, знаейки, че в един момент главата й ще опре в капака. Докосването щеше да означава, че е стигнала.
Нагоре, нагоре, нагоре в мрака, все по-бавно и по-бавно. Косата й се обърса в капака. Слезе на долното стъпало и протегна ръце нагоре. Капакът не поддаде, затова натисна по-силно. Чу се грозно скърцане при задействането на ръждясалите пружини. Капакът изпука и се отвори.
Някои хора копнеят да видят Айфеловата кула и Биг Бен. Някои хора се вманиачават в абитуриентските си балове и сватбите си. Някои хора мечтаят да се издигнат с балон, пълен с нагорещен въздух, или да се гмурнат с акваланг в кристалночистите води на Карибите. Всеки имаше някаква мечта, а сега Стиви Бел доближаваше своята.
Куполът на наблюдателницата изглеждаше по-малък отвътре. Дебелите стъкла с триъгълна форма, които представляваха основна част от конструкцията, бяха покрити с мръсотия, така че бе много тъмно. Тя освети с фенерчето си каменния под и пейката в далечния край. Вътре имаше само изсъхнали листа и боклуци. Миризмата бе като в стар сайвант.
Доти бе идвала тук. Тук бяха намерили книгата й с разкази за Шерлок Холмс. Алберт Елингам бе влязъл през онази дебела врата. Бе получил удар и бе паднал на пода. Тук? На това място? Дали бяха броили парите тук? Оттук ли нещата бяха тръгнали на зле?
Притвори очи. Може би вдишвайки този въздух и потапяйки се в атмосферата, щеше да успее да се върне…
— Хей! — изкрещя Даш отдолу, прорязвайки тишината. — Ела. Трябваш ни.
Моментът на съзерцание отмина.
Снимките вървяха много бързо. Трябваше само Хейес да изчете писмото на Искрено коварен, крачейки в тунела. Двамата е Марис се опитаха да вкарат и далечни кадри, но това се оказа трудно заради тъмнината, освен това времето не бе на тяхна страна. В осем и трийсет групичката се изнесе към стълбището. Един бърз поглед навън показа, че нямат компания. Затвориха вратата.
Не бива да вървим заедно — рече Хейес, който държеше в ръката си катинара. — Ако някой ни види да се задаваме откъм тунела, ще се досети къде сме били. Нейт, Стиви, вие вървете първи. Даш, ти мини от другата страна. Марис, ние ще сме последни.
Докато крачеше в мрака редом до Стиви, Нейт погледна през рамо.
— Мисля, че те ще се върнат в тунела да се изчукат — каза той.
— Да се изчукат? Трябваше ли да използваш тази дума?
— В тунел. Нов вид забавление за мъжете.
— Не, не ми се вярва.
— Защо?
— Защото това е… тунелът. На такова място! Не.
— Някои тунели са си просто тунели — натърти Нейт.
Стиви стисна зъби и продължи да върви, мушнала ръце дълбоко в джобовете на суитшърта си. Магията на тунела и наблюдателницата все още я владееше и тя искаше да я задържи колкото се може по-дълго.
Замисли се за писмото, което бе видяла на стената. Картината бе много жива. Сънищата имаха свойството да се замъгляват и изчезват след събуждането. Но контурите на онова нещо бяха ясни, цветовете му — ярки. Съзнанието й бе направило скрийншот.
Беше ли било истинско?
Възможно бе, повечето неща са възможни. Но бе малко вероятно. Най-вероятно разтревоженият й, превъзбуден и претъпкан с нова информация мозък бе сътворил нещо ярко и впечатляващо, нещо магическо и странно, което се бе запечатало в мозъчните й клетки за по-дълго време от нормалното. Другото не бе логично. Та кой би си направил труда да се занимава с нея, погаждайки й такъв номер, а и с каква цел?
Сън е било, както каза Джанел. Джанел бе силна в логиката.
Но странното чувство не изчезваше, сякаш Искрено коварен се провикваше от миналото. Искрено коварен, таласъмът, убиецът присмехулник.
Обаче някои неща можеше да бъдат изровени, като например тунелите и тайните. Искрено коварен не бе неприкосновен.
КОЙ Е ИСКРЕНО КОВАРЕН? 80 ГОДИНИ ПО-КЪСНО.
Postdetective.com
13 април 2016 г.
На 8 април 1936 г. в бърлингтънския офис на Алберт Елингам пристигнало писмо. По онова време Елингам бил един от най-богатите хора в Америка. Той изградил имение и училище в планината край Бърлингтън; там живеел с жена си и дъщеря си, наслаждавайки се на сладкия, кристалночист въздух. Служителите в офиса в Бърлингтън събирали личната и служебната му поща и я закарвали с кола в имението, намиращо се високо в Маунт Хачет, където секретарят я сортирал и обработвал.
Едно от стотиците писма, получени в онзи ден, се набивало на очи. Пликът имал пощенско клеймо от Бърлингтън. Адресът на имението „Елингам“ бил написан с тъп молив, с печатен шрифт. Вътре имало един-единствен лист, съдържащ следния текст: